Кемп ме поглежда с лукаво пламъче в очите. Така нареченото затруднение е очевидно и за двама ни: не са открили чашата. Усмивката на Джейми е добре дошла. След близо два дни тя е първият признак на възобновена топлина между нас и идва в необходимия момент, тъй като всички от защитата седяхме безмълвни и мрачни цял следобед. През почивката в три и трийсет се засякох със Стърн в тоалетната и не си разменихме нито дума. Той вдигна рамене с типичната си лукава потайност. Погледът му беше апатичен. Като че ли искаше да ми каже: „Знаехме си, че това ще ни сполети“. Просто свърши времето ни, отредено за надмощие.
В малкото коридорче пред кабинета си съдията Литъл бълва огън и жулел. В неговите очи Молто все още не може да свърши нищо като хората.
— Искаш да ми кажеш, че сте приключили с издирването и този предмет изобщо не може да бъде намерен?
— Господин съдия… — започва да се обяснява той.
— Защото това е факт и аз ще трябва да се произнеса въз основа на него. А ако ми казвате, че според вас чашата ще изскочи, но че засега ви е по-удобно да продължите без нея, това е нещо съвсем друго. Дума да не става да продължим сега, а вещественото доказателство да оставим за по-нататък. Ясен ли съм?
Нико хваща Томи за ръката. Казва на съдията, че им трябва още една нощ.
— Добре тогава — казва Ларън. — Да разбирам ли, че искате да приключим за днес?
Нико заявява отривисто: „Да!“. Ясно е, че днешният успех го е окуражил. Може да приеме несполуките, без да страда. Отново изглежда обхванат от предишната си самоувереност.
— Ваше Благородие — обажда се Стърн, — надявам се, че при липсата на чашата съдът не е решил да позволи на прокуратурата да използва отпечатъците от пръстите. С ваше разрешение бихме искали да изкажем становището си по този въпрос.
— Разбирам — отговаря Ларън. — Може да проучите въпроса, господин Стърн, и аз ще бъда щастлив да чуя становището ви. Но отсега ще ви заявя, че нямам желание да допусна на свидетелския стол някой, който да си дава мнението за нещо, наблюдавано върху изчезнал предмет. — Той хвърля свиреп поглед към Молто. — Така че довечера прегледайте литературата и утре с удоволствие ще ви изслушам. А ако бях на ваше място, господин Дела Гуардия, щях да си запретна ръкавите и сам да отида в хранилището за веществени доказателства.
— Да, Ваше Благородие — отговаря Нико покорно.
Докато влизаме в залата, Стърн ме поглежда многозначително изпод щръкналите си вежди. Сякаш иска да ме пита нещо. Едва ли не смята, че аз мога да обясня липсата на чашата. А може би просто надеждата, която се чете в неговия поглед, му придава такъв въпросителен израз. Ако Ларън не позволи на прокурорите да представят отпечатъците от пръсти, възбуденото срещу мен дело със сигурност би се провалило. Стърн не е знае дали да се надява или не. Нито пък аз.
— Наистина ли няма да допусне това доказателство? — питам Стърн, докато заставаме зад нашата маса. Очакваме журито да се завърне в залата, за да може съдията да го освободи за днес.
— Струва ми се, че въпросът е сериозен, нали? Трябва да го обсъдим довечера.
Това ще означава ние с Кемп да прекараме още време в библиотеката. Кимам, като приемам неизречените указания на Санди.
Около девет и половина вечерта Кемп влиза в малката библиотека на Стърн, за да ми каже, че ме търсят по телефона. Докато отида до приемната, където Джейми го беше вдигнал, той остава, за да прегледа фотокопията на някои решения, които бях избрал от съдебната практика на Върховния и Апелативния съд на щата. Една от лампичките на телефонния апарат мига. Решавам, че е Барбара, която обикновено се обажда по това време, за да пита как е минал денят, а аз всяка вечер дълго мънкам половинчати отговори.
Истината е, че от дните непосредствено преди делото правя всичко възможно, за да отбягвам Барбара. Увещавам я по телефона да си легне и да не ме чака, вечерям със Стърн и с Кемп и я предупреждавам да не ми оставя ядене. Не мога да понасям любопитството й, насочено като мощен прожектор към съдебните прения. Не желая тези вечерни сцени, когато предъвкваме случилото се в залата точно като престъпниците, които съм обвинявал. Безкрайно неловко и неприятно ми е да слушам как Барбара прави подробен анализ на тактическите решения, вземани в хода на процеса, в който се боря за живота си. А най-вече не желая да участвам в разговори за моето неудобно положение. При фактите, които се изнасят всеки ден пред нас, знам до какви изводи може да е стигнала тя и в сегашното си състояние не бих ги понесъл, все едно дали отхвърля, или приема подозренията. Но гласът, който чувам, не е на Барбара.