— Сигурен съм, че когато решим, Стърн ще ти каже, Дилей.
— Залагам десетарка, че ще говориш.
Нико си играе игрички, като изпробва самообладанието ми. Много по-твърд е, отколкото при срещата ни тук миналата седмица. Такъв е той, лукавият Дилей.
— Може би ще спечелиш — казвам. — Подготвил ли си разпита?
— Нямаше как — отговаря той. — Не мога да разпитвам Барбара. Толкова симпатична и изискана жена.
Нико пак пуска сонди. Иска да разбере дали Барбара ще подкрепи моето алиби. Изпитва ме как ще реагирам при мисълта Молто да се нахвърли върху жена ми.
— Много си сантиментален, Дилей! — Поглеждам се в огледалото.
Вече ми писна от този разговор. Ала Нико, в добро настроение след благоприятното за него развитие през последните два дни, не ме оставя на мира.
— Не ме разочаровай, Ръсти. Искам да го чуя. Нали разбираш, понякога се чудя, мисля си как може този човек, когото познавам, да извърши такова нещо. Признавам си, че понякога се чудя и се мая.
— Нико, ако ти кажа какво наистина се е случило, няма да ми повярваш.
— Какво значи това?
Обръщам се, но той ме хваща за лакътя.
— Кажи, какво значи това? — пита той. — Нали нямаш предвид щуротиите, че Томи е изфабрикувал всичко? Искам да кажа, че онова беше за вестниците, Ръсти, а не за пред мен. — Докосва ризата си. — Сигурен съм, че не го вярваш. Това са глупости. Имам предвид, че сега разговаряме неофициално. Тук сме само двамата. Стари приятели, никой нищо няма да изнесе. Как искаш да вярвам на тези дрънканици?
— Къде е чашата?
— О, по дяволите! Полицаите всичко губят. И двамата добре го знаем.
— Май хубаво беше подучил Юджиния?
— Какво? Наистина ли смяташ, че той я е накарал да каже „ангел мой“? Хайде и ти! Просто я подтикна да се развихри. Признавам, че беше глупаво. Аз му го казах. Предупредих го. Той е импулсивен, нали го знаеш? Страшно обичаше Каролин. Беше много привързан към нея. Смяташе я за близка приятелка, за по-голяма сестра. Уважаваше я, ценеше я. Вживял се е в това дело.
— Ти погледна ли онова досие, Нико?
— От чекмеджето на Реймънд ли?
— Провери някои неща. Но сам. Може да се изненадаш от голямата сестра и малкия брат.
Нико се усмихва и клати глава, за да покаже, че номерът не му минава. Аз обаче виждам, че съм успял да го жегна. Наслаждавам се на предимството си. Нико ми е ясен от години. Избърсвам си ръцете с една салфетка, а устните ми са свити, за да види, че нищо повече няма да кажа.
— Така значи? Ето я голямата тайна — Томи го е извършил. Това ли трябва да чуя?
— Добре тогава, Дилей! — казвам тихо, обърнат с гръб към него. — Ще ти дам възможност да ми зададеш един въпрос. Питай каквото искаш, без заобикалки. Като между стари приятели. Но да си остане между нас. — Обръщам се и го поглеждам право в очите.
— Ти ли го извърши?
Знаех си, че това ще попита. Рано или късно някой щеше да ми зададе този въпрос директно. Доизбърсвам ръцете си и извиквам на помощ всичко в мен, принадлежащо на истината, цялата искреност, която притежавам.
— Не, Нико — изричам съвсем тихо, като не отделям поглед от него. — Не съм убил Каролин.
Виждам, че съм му въздействал — зениците му се разширяват и очите му мигом стават по-тъмни. Лицето му май променя цвета си.
— Много убедително — казва той накрая. — Страшно убедително ще прозвучи. — Най-после се усмихва. — Значи всичко е било скроено? Неправилно обвинен, скалъпен процес, а?
— Върви по дяволите, Дилей!
— Знаех, че и това ще ми кажеш.
Когато излизаме в коридора, и двамата се смеем. Вдигам поглед и виждам, че сме привлекли вниманието на Стърн и Кемп, които са застанали недалеч от нас и разговарят с частния детектив Бърман. Той е много висок, с голямо шкембе и ярка вратовръзка. Погледът на Стърн е убийствен. Може би е сепнат, че ме вижда с Нико, но по-скоро нещо друго го е раздразнило. Маха с ръка, за да освободи другите двама, и се връща в залата. Кемп прави няколко крачки с Бърман, след което идва при мен. Дилей тръгва след Санди.
— Днес следобед няма да бъда тук — казва Джейми. — Изникна нещо.
— Добро ли е?
— Ако излезе каквото очаквам — много добро.
— Тайна ли е?
Джейми поглежда назад към вратата на съдебната зала.