— В едно дело за отвличане снех отпечатък от волана на изоставена кола, който сигурно беше от три години и половина.
— От три години и половина? — Стърн изсумтява. Той е истинско чудо. Човекът, който разсипа Реймънд Хорган, сега симулира добродушно объркване и почтителност към експерта. Държи се тъй, сякаш чак в този момент всичко това постепенно му се изяснява. — Значи господин Сабич може да е държал тази чаша преди шест месеца, когато е бил в апартамента на госпожа Полхимъс във връзка с делото Макгафен?
— Не мога да ви кажа кога господин Сабич я е държал, а само, че на нея има два отпечатъка от неговите пръсти.
— Да приемем, че господин Сабич я е докоснал по някаква причина — например да пийне вода, — след което тя да е била изплакната само отвътре. Възможно ли е отпечатъците му да останат?
— Да. А между другото теоретически е възможно цялата чаша да е била измита. Обикновено сапунът и водата премахват мазнините, но в литературата са описани случаи, когато пръстовите отпечатъци са били разпознати дори след като предметът е бил измит със сапун и вода.
— Не може да бъде! — възкликва смаяно Стърн.
— На мен лично не ми се е случвало — добавя Дикърман.
— Е, поне знаем, че никой друг не е докосвал чашата, тъй като на нея не е имало други отпечатъци.
— Не е така.
Стърн се прави на стреснат.
— Моля?
— Има още един.
— Не може да бъде! — възкликва Стърн. Нарочно прави всичко това; в маниера му има една особена театралност. В началото на процеса журито не го познаваше достатъчно добре, за да знае, че играе. Сега, през втората седмица, някои от жестовете му са пресилени, като че ли иска да наблегне на преднамереността на поведението си. Все едно казва: „Аз знам всичко това и вие знаете, че знам!“. Проява на доверие. Те да разберат, че в действителност той не се опитва да ги подхлъзне. — Искате да кажете, че на чашата има още един отпечатък?
— Именно.
— Възможно ли е господин Сабич да е докоснал чашата месеци преди това, а някой друг да я е държал на първи април?
— Възможно е — отговаря Дикърман с равен глас. — Всичко е възможно.
— Но ние знаем, че господин Сабич е бил в апартамента онази вечер, тъй като е оставил отпечатъците си върху много други предмети вътре, нали?
— Не.
— Е, трябва да ги има някъде. Например прозорците бяха отворени. По тях имаше ли годни за разпознаване отпечатъци?
— Годни — да, но не разпознати.
— Това са нечии отпечатъци, но не и на господин Сабич, така ли е?
— Нито на госпожа Полхимъс.
— Трето лице ли е оставило тези отпечатъци?
— Да.
— Както при чашата?
— Да.
Стърн пита последователно за всички места в апартамента, от които са били снети отпечатъци, без да бъдат открити моите. Масичката е била обърната. Отпечатъци са били взети от комплекта инструменти към камината с мисълта, че един от тях може да е оръдието на убийството. От повърхността на масичките, от бара, прозореца, вратата и още пет-шест други места.
— И отпечатъците на господин Сабич липсваха на всички тези места, така ли?
— Да.
— Само на тази чаша, която не може да бъде открита, ли бяха намерени?
— Да.
— Само на едно място ли?
— Само на едно.
— Но той би оставил отпечатъци из целия апартамент, ако е бил там, нали?
— Може би да, а може би не. Стъклото е повърхност, върху която много лесно се оставят отпечатъци.
Стърн, разбира се, знае отговора.
— А масичката? — пита той. — А прозорците?
Дикърман вдига рамене. Не е тук, за да обяснява. Призован е, за да разпознае отпечатъците. Стърн се възползва добре от безпомощността на Дикърман и за пръв път, откакто сме започнали, поглежда право към съдебните заседатели, като че ли търси утеха.
— Сър — пита Стърн, — колко други годни за идентифициране отпечатъци на трето лице — а не на господин Сабич или на госпожа Полхимъс — бяха открити?
— Мисля, че пет. Един на дръжката на прозореца, един на самото стъкло, два върху бутилките с алкохол и един на масичката.
— А някои от тях оставени ли са от едно и също лице?
— Това не мога да зная.
Стърн, който още е близо до нас, се понавежда напред, за да покаже, че не разбира.