Госпожа Беатрис заявява, че в осем вечерта, в един вторник през април, видяла някакъв бял мъж в автобуса. Не си спомня точно кой вторник, но е сигурна, че е било вторник, защото този ден винаги работела до късно. Било през април, тъй като се сеща, че е казала „миналия месец“ на полицая, който разпитвал хората на спирката през май.
— Госпожо — обръща се към нея Молто, — огледайте, моля ви, залата и вижте дали познавате някого.
Тя посочва към мен, а Молто си сяда.
Стърн започва своя разпит. Госпожа Беатрис го посреща спокойно. Тя е възрастна, пълна жена с живо, добродушно лице. Прошарената й коса е прибрана в кок на тила, а кръглите й очила са с телени рамки.
— Госпожо Беатрис — казва Стърн приветливо? — предполагам, че сте от хората, които винаги пристигат на автогарата малко по-рано. Стърн, разбира се, знае това от отбелязания час при полицейския й разпит.
— Да. Госпожа Янгнър ме закарва всяка вечер в без петнайсет, за да си купя вестник и шоколад и да си намеря място за сядане.
— А автобусът, с който се прибирате в града, е същият, който малко преди това е дошъл оттам, нали?
— Да.
— Последната му спирка е в Ниъринг, след което той потегля обратно, така ли?
— Точно така, обръща в Ниъринг.
— И когато автобусът обръща в без петнайсет, всяка вечер вие сте там?
— В шест без петнайсет. Да, почти всяка вечер. Освен вторник, както обясних.
— А хората, които се прибират от центъра, слизат от автобуса и минават покрай вас, така че им виждате лицата, нали?
— О, да! Повечето изглеждат уморени и отегчени.
— Та, госпожо… Всъщност по-добре да не ви задавам този въпрос… — Стърн отново поглежда протокола от полицейския разпит. — Вие нали не твърдите, че сте разпознали господин Сабич като човека, когото сте видели в автобуса онази вечер във вторник? — С този въпрос няма какво да загубим. Разпитът на Молто остави точно обратното впечатление. Госпожа Беатрис се намръщва. Клати енергично глава.
— Не. Тук има нещо, което искам да обясня.
— Моля, обяснете.
— Знам, че съм виждала този господин — кима тя към мен. — Това съм го казала много пъти на господин Молто. Виждала съм го, когато тръгвам към автобуса. Спомням си, че една вечер във вторник имаше мъж в автобуса, защото тогава работя до късно, тъй като госпожа Янгнър не се прибира преди седем и трийсет. Освен това си спомням, че беше бял, защото малцина бели мъже се качват в автобуса към центъра по това време. Не си спомням обаче дали това е бил той или друг мъж. Знам, че ми изглежда познат… но не мога да твърдя дали защото съм го виждала на автогарата или вътре в автобуса точно онази вечер.
— Значи имате известно съмнение, че онази вечер сте видели господин Сабич?
— Точно така. Не мога да кажа, че е бил той. Може и да е бил, но не го твърдя.
— Разговаряхте ли с господин Молто за вашите показания?
— Много пъти.
— А казахте ли му това, което току-що заявихте на нас?
— О, да!
Санди се обръща безмълвно към Молто и в погледа му се чете хладен упрек.
След заседанието Стърн ми казва да си вървя. Хваща Барбара и я придърпва към мен.
— Заведи хубавата си жена да вечеряте някъде. Тя заслужава награда за чудесната подкрепа.
Казвам на Стърн, че съм се надявал да поговорим за защитната реч, но той клати глава.
— Ръсти, трябва да ме извиниш. — Като председател на Комитета по наказателен процес на Юридическата колегия, той е отговорник за тържествената вечеря, която се дава утре по случай пенсионирането на съдията Магнусън, който в продължение на три десетилетия гледаше дела за тежки престъпления. — А и трябва да прекарам час-два с Кемп — добавя небрежно той.
— Би ли ми казал къде се губи той цял следобед?