Стърн свива вежди.
— Ръсти, моля те! Довери ми се! — Отново хваща ръката на Барбара и моята. — Получихме някакви сведения. Отнасят се до утрешния разпит на доктор Кумагаи. Но стига ти толкова. Не си струва сега да ги повтарям. Може да се окаже пълно недоразумение. Не искам да ти вдъхвам празни надежди. По-добре засега да си в неведение, отколкото очакванията да не се оправдаят. Моля те, приеми съвета ми! Работиш по много часове. Почини една вечер. През съботата и неделята може да обсъдим защитната реч, ако се стигне дотам.
— Ако се стигне дотам? — питам аз. Смисълът на думите му е неясен. Дали предлага направо да преминем към защитната реч? Или тези нови сведения са толкова унищожителни за обвинението, че делото ще бъде прекратено?
— Моля те — повтаря Санди отново.
Повежда ни към изхода на залата. Барбара минава помежду ни и ме хваща за ръка.
Вечеряме в „Рехтнер“, старомоден немски ресторант близо до Съдебната палата, където обичам да ходя. Барбара изглежда особено весела след днешния благоприятен развой на нещата. Явно и тя е била потисната след вчерашните мрачни събития. Предлага да поръчаме бутилка вино и след като ни я поднасят, ме разпитва за процеса. Радва се на възможността, че най-после ме е хванала натясно. Очевидно отсъствието ми я е измъчвало. Задава ми куп въпроси, а големите й тъмни очи са неподвижни и съсредоточени. Много е заинтригувана от постигнатото споразумение за свидетелските показания на експертите от „Косми и тъкани“. Ние ли сме го предпочели вместо устните показания. Иска да й предам подробно съдържанието на лабораторното заключение. След това ме разпитва надълго и нашироко за Кумагаи и за очакванията ни относно показанията му. Както винаги, отговорите ми са лаконични. Опитвайки се да сдържам досадата си, отвръщам накратко и я подканям да се храни. Има нещо смущаващо в любопитството на Барбара, нещо неестествено. Сякаш съдебната процедура и загадките около делото я интересуват повече от въздействието им върху мен. Опитвам се да сменя темата, като питам за Натаниъл, но Барбара схваща замисъла ми.
— Знаеш ли — казва тя, — пак започваш да ставаш какъвто беше преди.
— Какво искаш да кажеш? — Ужасно увъртане.
— Пак си един особен… далечен.
Аз се пека на такъв огън, а тя се оплаква. Въпреки виното съм разтърсен от гняв, подобен на електрически шок. Представям си, че в този момент заприличвам на баща си — с лице, застинало в злобен, мрачен израз. Чакам, докато това премине.
— Не ми е лесно, Барбара. Опитвам се да се справя. Живея ден за ден.
— Искам да ти помогна, Ръсти. Поне колкото мога.
Не отговарям. Може би трябва отново да се ядосам, но както винаги след стихването на гнева ми, потъвам в тъмната пещера на всеобхватната тъга.
Пресягам се през масата и вземам двете й ръце между моите.
— Не съм се предал — казвам аз. — Искам да знаеш това. Сега е много тежко, просто трябва да издържа до края. Но не съм се отчаял. Искам да се съхраня, та ако имам шанс, да започна отново. Съгласна ли си?
Тя ме поглежда с прямота, която рядко проявява, но накрая кима.
Докато караме към вкъщи, отново питам за Нат и Барбара ми казва нещо, което досега не знаех — няколко пъти й се е обаждал началникът на лагера. Поне по два пъти на нощ Натаниъл се будел с викове от кошмарите, които сънувал. Началникът, който отначало решил, че това се дължи на новата обстановка, сега смятал, че проблемът е остър и не го отдавал само на тъгуване по дома. Мислел, че детето се бои много за съдбата ми и тревогата му се усилва от това, че е далеч. Препоръчал да го върнем у дома.
— Как ти се стори по телефона?
Барбара му се бе обаждала два пъти по време на обедните почивки, единственото време, когато може да говори с него. И двата пъти съм бил със Стърн и Кемп.
— Звучи чудесно. Старае се да проявява храброст. Но това не променя състоянието му. Смятам, че началникът е прав. Ще се чувства по-добре у дома.
Тутакси се съгласявам. Трогнат съм и колкото и нелепо да звучи, зарадван, че синът ми така се е загрижил за мен. Но фактът, че Барбара е таила това у себе си, ми напомня за предишни моменти в живота ни. Усещам как в мен отново се надига гняв, но си казвам, че е несправедливо и глупаво. Съзнавам, че е искала да не ме натоварва с нови тревоги. Истината е, че тя умее да сдържа нещата в себе си, без да се издава.
Докато отключваме вратата, телефонът звъни. Решавам, че е Кемп или Стърн, които най-после са готови да споделят голямата новина, каквато и да е тя. Но се оказва, че е Липранзър, който е все така конспиративен.