Много пъти съм чувал, че тези блокове са построени по същите архитектурни планове като студентските общежития на Станфордския университет. Разбира се, приликата вече е изчезнала. Малките балкончета към кухнята на всеки апартамент са преградени с телена мрежа, след като през първите пет години сума ти самоубийци, палави деца, пияници и жертви са се превърнали на пихтия на асфалта под блоковете. Повечето от плъзгащите се стъклени врати към балконите са заменени с шперплат. От самите балкони висят всевъзможни неща — пране, чувалчета за боклук, знамена на банди; там са складирани стари гуми, автомобилни части, а през зимата и храна, която се разваля на топло. Никой социолог не може да опише колко се е отдалечил животът в тези три бетонни кули от този, който повечето от нас познават. Любимият израз на Лайънел Канили беше, че това не е неделно училище, и той имаше право. То наистина не е. По-скоро представлява военна зона, подобна на описваната от войниците във Виетнам. Земя без бъдеще — място, където нещата не следват нормалната логика. Кръв и ярост. Топло и студено. Това са понятия, които тук имат известен смисъл. Иначе животът е ден за ден, не се предприемат начинания, чиито резултати ще дойдат догодина — дори идната седмица е много далеч в бъдещето. На моменти, когато слушах как свидетелите описват заплетено и объркано живота в този квартал, се чудех дали не халюцинират. Морган Хобърли, главният ми свидетел, осъзнал се Светия, който бе възприел религията в буквалния смисъл, ми каза, че една сутрин се търкулнал от леглото, когато чул изстрели пред вратата си. Когато надникнал навън, се оказал между двама бандити, които се стреляли с карабини. Попитах го какво е направил, а той отговори: „Върнах се в кревата, братче. Тая работа не е за мен. Покрих си главата с възглавницата, да не ги чувам“. Истината е, че четиригодишното ми разследване успя благодарение на него. Всичките ми победи срещу бандата, които Стърн разтръби пред журито, се дължат на една щастлива находка — Морган. В организация като тази на Харукан, естествено, има членове, които могат да бъдат купени. Десетки от тях бяха агенти на полицията или на федерални служби. Но Мелвин беше достатъчно умен, за да накара някои от тях да вършат контраразузнавателна работа. Никога не бяхме сигурни кой ни казва истината, тъй като чрез различни наши източници по едно и също време получавахме по две-три различни версии.
Но Морган Хобърли ни вършеше чудесна работа. Той беше човек „отвътре“. Не толкова по собствено желание, колкото, защото на Светиите им бе приятно да е сред тях. Всеки познава поне един човек като Морган Хобърли. Беше природно изискан, с вроден финес, така както някои са надарени от Бога с музикален слух или невероятна пъргавост. Дрехите му лягаха като на манекен. Движенията му бяха гъвкави. Не беше толкова хубав, колкото стилен, улегнал и привлекателен. Предизвикваше в мен една тръпка, която ми напомняше за чувствата ми към Нат. И понеже някакъв нравствен глас — според Морган божествен — му казал една сутрин, че това, което върши Харукан, е зло, той тайно започна да работи за прокуратурата. Снабдихме го с миниатюрен касетофон, с който присъстваше на заседанията на вождовете. Той ни даде голям брой телефонни номера, които постепенно започнахме да подслушваме. На практика през седемдесетте дни, в които Морган Хобърли ни помагаше, събрахме всички доказателства за делата, продължили още две години.