— Нямам представа. Значи ще ми нахълтвате у дома в три часа да ме питате за такива щуротии? Да не ме смятате за глупак? Да не съм си изпил акъла, че да седна да говоря с някой белогъз полицай за такива идиотщини? Айде, мой човек, заминавай! Остави ме да спя! — Отново затваря очи.
Лип се размърдва. Не знам защо, решавам, че пак ще извади пистолета си, и понечвам да го спра. Но той просто тръгва бавно към Леон. Кляка край леглото му. Леон го наблюдава, докато се приближава, но отново затваря очи, щом Липранзър застава лице в лице с него. Ръга Леон в рамото с показалеца си. След това посочва към мен.
— Виждаш ли го този? Това е Ръсти Сабич.
Леон облещва очи. Убиецът на Светиите! В неговия хол.
— Глупости — отсича той.
— Покажи му служебната си карта — казва Липранзър.
Думите му ме сварват неподготвен и ми се налага да изпразня джобовете на сакото си. Междувременно откривам, че отпред то е станало сиво от мръсотията в коридора. Донесъл съм документите, които Лип получи преди няколко месеца от съдебното дело на Леон, бележника и портфейла си. В него намирам една карта с измачкани краища. Подавам я на Липранзър, който я показва на Леон.
— Ръсти Сабич — казва отново Липранзър.
— Е, и?
— Леон — продължава Лип, — колко от твоите кръвни братя според теб са записани в бележника му, а? Двайсет и пет? Трийсет и пет? На колко Светии мислиш, че е плащал за сведения? Легни си да спиш, пък утре Ръсти Сабич ще почне да звъни по телефона. Ще разкаже на всеки един от тях как ходиш в гората да смучеш оная работа на белите момчета. Ще им обясни кой, къде и кога. Ще им каже как да открият всичко за своя малко сбъркан водач, наречен Леон Уелс. А? Мислиш, че това са глупости ли? Не са глупости, мой човек! Ето го този, който остави Стейпълтън Хобърли да се изпикае върху лицето на Харукан. Чул си тая история, нали? Та на нас ни трябват само пет минути от твоето време. Кажи ни пълната истина и ще те оставим на мира. Налага ни се да знаем няколко неща. Толкоз.
Леон почти не е мръднал, но докато слуша какво говори Липранзър, очите му са широко отворени. В израза му вече няма игривост.
— Да, а следващата седмица ще ви потрябва нещо друго и пак ще ми нахълтате в три часа през нощта да ми дрънкате същите приказки.
— Още сега ще ти кажем дали ще се нуждаем от нещо друго. Веднага щом отговориш на въпросите ни. — Това, от което ще се нуждаем, е Леон да дойде в съда да свидетелства, ако уличи Молто. Но Лип е опитен — подобно нещо засега не бива да му се казва. — И без никакви дивотии, Леон! Слушай първия ми въпрос: платил ли си, или не си платил хиляда и петстотин долара, за да изчезне онова дело?
Леон изсумтява. Изправя се на леглото.
— Това е оня мръсник Еди — казва той. — Вие вече знаете, нали? Защо ме занимавате?
— Леон — казва тихо Лип, — чу ли въпроса ми?
— Да, мой човек. Платих хиляда и петстотин.
Сърцето заблъсква в гърдите ми. Туп-туп! Поглеждам към ризата си, като очаквам да видя как джобът ми подскача. За пръв път се обаждам:
— Жената имаше ли нещо общо с това? Каролин? Инспекторката?
Леон се засмива.
— Да, мой човек. Може да се каже, че имаше.
— Какво?
— Не тия на мен де — казва той. — Не ми пробутвай такива номера. Оная кучка нагласи цялата работа. Това и на теб ти е ясно. Каза ми, че няма защо да увесвам нос, тя знаела как да оправи всичко. Много мазно, много мазно, фащам се на бас, че го е правила поне сто пъти. Каза ми къде да ида. Как да занеса мангизите. Окото й не мигна. Разбираш ли?
— Да. — Клякам до Липранзър. — А тя беше ли там, когато ти остави парите?
— Точно там. Седеше точно там. Много спокойна, нали разбираш: „Как сте? Седнете тук“. След това оня започна да говори.
— Той зад теб ли беше?
— Ъхъ. Като влязох, тя ми рече да не се обръщам, а да правя само това, което ми казва мъжът.
— И той ти каза да ги сложиш в бюрото му, така ли?
— Не, мой човек. В бюрото, зад което бях седнал.
— Точно това имам предвид. Това беше бюрото на прокурора, нали?
— Да, това бюро.
— И ти му плати, така ли? — пита Лип. — На прокурора?
Леон го поглежда раздразнен.
— Не бе, няма да плащам на някакъв си дребен прокурор. Да не съм шантав? Ще ми вземе мангизите и ще рече: „О, не, не мога! Току-що ми се обадиха, че не става“. Наслушал съм се аз на такива глупости.