Мивката вече е пълна с пяна. Синият прах лесно пада от чашата, въпреки че разтворен във вода, изпуска мирис на сяра. Като свършвам, вземам кутия и започвам да увивам сервиза. Лип ми помага. Подава ми късчета хартия, която ми дадоха от транспортната фирма. Продължава да мълчи.
— Така че идеята се е родила. Единственото, за което съпругата мисли ден след ден, е убийството на другата. Независимо дали е на гребена на яростна вълна или на дъното на самосъжалението, чувства това трепетно желание. И разбира се, докато идеята я обсебва, се появява и още една: съпругът трябва да узнае всичко. Когато тя беснее, когато е готова веднага да го зареже, се успокоява с блажената мисъл за отмъщението: представя си неговата безутешност, когато му покаже кой го е довел дотук. А в по-кротките си моменти, обмисляйки как да спаси брака си, тя иска той да оцени този голям жест на саможертва и преданост, нейното усилие да открие вълшебен цяр. Ще бъде безсмислено, ако той смята, че е просто случайност. Така че новото хрумване става част от натрапчивия й подтик. Да убие. Той да разбере, че тя го е направила. Но как ще бъде постигнато това? Великолепно предизвикателство за жена, тренирала ума си със сложни математически загадки. Очевидно не може ей тъй просто да му признае. Още повече, нали често му повтаря, че ще се махне. А разбира се, съществува и рискът, че съпругът й може да застане против нея, да се разприказва. Трябва да му отнеме тази възможност. А как най-умело да го стори? За щастие най-вероятно е самият той да разследва това престъпление. Завеждащият отдел „Убийства“ се е чупил. Никой няма доверие на изпълняващия длъжността. А съпругът е любимецът на главния прокурор. Той ще събира доказателствата, той и приятелят му, прочутият полицай Липранзър. И докато стъпка по стъпка разследва престъплението, ще открие, че всички следи водят към него. Ще разбере, естествено, че е нарочно. И ще се досети кой е, защото само един човек на света има достъп до чашите му или до семето му. Но никога не ще може да убеди, когото и да е другиго в това и ще страда в самотно безмълвие, когато тя го напусне. Или ще целува кървавата й ръка с възродена преданост, ако остане при него. Така ще се пречистят от греха и ще се открият един за друг. Когато съперницата вече я няма, тя ще реши какво точно иска от живота. Но това трябва да бъде престъпление, което останалата част от света логично ще приеме за неразгадаемо, щом съпругът заяви, че е такова. Тя ще го извърши тъй, че само той да разбере какво се е случило. Затова решава да го наподоби на изнасилване. И планът се разраства. Нещо, което трябва да се използва, е една от тези чаши.
Показвам на Лип чашата, която увивам. Той вече е седнал на един от кухненските столове и ме слуша, вперил в мен поглед, който е някъде по средата между дивия ужас и любопитството.
— Съпругът й взел една от тези чаши и плакал върху нея вечерта, когато й разказал за връзката си. Този самовлюбен мухльо, който я съсипва с истината, отгоре на всичко реве, защото чашите им били същите като на другата жена. Ето това ще бъде идеалният знак, безусловният начин да му каже: „Знаеш кой го е направил“. Една вечер, докато гледа мач, той пие бира. Тя скрива чашата. Вече има отпечатъците му. А след това в продължение на няколко дни запазва лепкавото желе, което излиза с диафрагмата й. Предполагам, че го е държала в найлоново пликче в камерата за дълбоко замразяване. И ето как го е извършила. Първи април е. Ха-ха-ха. Това е, за да му помогне да се досети. Тя се обажда от вкъщи на съперницата около един час преди да отиде при нея. Съпругът си е у дома, за да гледа детето, но както би заявил Нико, ако Стърн изтъкнеше, че Барбара може да е била тук, когато съм се обадил, защо да не използва телефона в кабинета, без да се чува долу.
— Ооу! — възкликва Лип. — Я пак! Кой се е обадил? Нима? Значи не е както Дилей смяташе. Тя ли е била?
— Тя — отговарям аз. — Този път.
— Този път ли?
— Този, не предишните.
— А предишните ти ли?
— Тогава аз.
— Хм — казва Лип и очите му се замъгляват, докато явно си спомня онзи ден през април, когато го помолих за нещо като безобидна услуга — да си затвори очите и да не иска справка за домашния ми телефон. — Хм — повтаря той отново и дори се засмива на глас. Отначало не схващам защо, но когато виждам веселия му поглед, разбирам, че е доволен. Такива сме всички, непоправими. Детектив Липранзър е щастлив, че не е сгрешил напълно, когато ме е обвинил в някаква, макар и малка недобросъвестност. — Значи тя се е обадила тогава?