— Кога разбрах, че тя е убила Каролин ли? Мина ми през главата, щом чух, че някой се е обадил оттук вечерта на първи април. Тогава обаче реших, че Томи сигурно е фалшифицирал справката. Не бях сигурен, докато не видях отново чашите в апартамента на Каролин и не се убедих, че нейните са там до една.
Лип издава някакъв звук, който е прекалено ироничен, за да бъде наречен пъшкане.
— А това как те накара да се почувстваш?
— Странно. — Клатя глава. — Знаеш ли, наблюдавах я. Ето я, готви вечеря за мен. За Нат. Докосва ме. А след това решавах, че аз не съм наред. Не можех да повярвам. Изобщо не можех. Понякога бях убеден, че Томи ми е погодил номер, така ме е нагласил, че да смятам Барбара като част от цялата измама. Много мислих. Щях да съм страшно щастлив, ако Леон беше хвърлил вина върху Молто. Но накрая, когато вече знаех истината със сигурност, въобще не бях учуден.
— Не искаш ли да я видиш как се мъчи?
Намръщвам се. Бавно поклащам глава.
— Не бих могъл да го направя, Лип. Не бих могъл да причиня това на Нат. Всички преживяхме повече, отколкото беше нужно. Няма да го понеса. На никого не дължа толкова много.
— А не се ли тревожиш за детето? С нея?
— Не — отговарям аз. — Не. Това е едно от нещата, за които не се тревожа. Тя се чувства по-добре с него. Той я успокоява. Барбара се нуждае от някого, който наистина я обича. А Нат я обича. Винаги съм знаел, че не мога да ги разделя. То би било най-страшната злина, която мога да причиня и на двамата.
— Поне да не се чудя защо си я изхвърлил. — Лип отново издава същия звук, нещо като „пфуу“.
Седнал съм на кухненския стол, на който седеше Лип. По този начин, докато говоря, съм сам в средата на кухнята.
— Ще ти кажа нещо, което ще те изуми — тя си вдигна багажа. Не съм я накарал аз да напусне. Предполагам, че след шест месеца можех да се събудя и да я удуша, докато спи. Но бях готов да опитаме наново. Наистина исках да опитаме. Колкото и да е луда, колкото и да е откачена, колкото и да го въртиш оттук и оттам, все пак трябва да признаеш, че го направи заради мен. Разбира се, не от любов, но в името на любовта. Не бих казал, че сме квит, но и двамата щяхме да имаме причина да се сдобряваме.
Лип се смее.
— Ама и ти имаш един подход към жените!
— Щях ли да ти изглеждам ненормален, ако бях останал с нея?
— Мнението ми ли искаш?
— Може и да съм.
— По-добре си без нея. Доста неща й прощаваш. Вярваш в прекалено много случайности.
— Какво имаш предвид?
— Начинът, по който гледаш на цялото това нещо.
— Например?
— Отпечатъците ти. Те бяха върху чашата, нали?
— Да.
— И единствено ти ли ще знаеш, че са твои? Нима така е смятала? Сам не можеш да ги идентифицираш. Трябва да се отнесеш към лабораторията. Това означава, че никой друг ще открие чии са.
— Да, но аз съм много загубен. Според нея е трябвало да позная чашата, а не да искам експертиза.
— Важно дело за убийство, а ти няма да поискаш експертиза?
Замислям се за момент.
— Може би тя не е знаела, че могат да направят лазерно сравнение. Отпечатъците ми са там само за да не мога да я докосна с пръст.
— Да — казва Лип. — А междувременно лабораторията проверява твоята сперма и нещата започват да й се изясняват. Имат и власинките от твоя мокет.
— Мислела, е, че никой няма да свърже тези неща с мен.
— А справката от телефона ти, ако някой се сети? Както сам каза, тя вероятно е знаела, че от този телефон си се обаждал на Каролин. Защо тогава върти оттук, когато и ти си вкъщи? Защо рискува, вместо да отиде да се обади от автомат? Мислиш, че тя не е знаела за телефонните справки? Или за власинките? Или за това чии отпечатъци са картотекирани? След като дванайсет години ти е слушала историите. — Лип глътва останалото уиски. — Мой човек, тая работа не си я схванал както трябва.
— Така ли, а ти как мислиш?
— Мисля, че е искала Каролин да умре, а ти да идеш в пандиза за убийството. Бих казал, че единственото, което не е очаквала, е било, че ти успя да се отървеш. Може би и още нещо.
Липранзър хваща един стол и сяда с облегалката напред. Гледаме се лице в лице.
— Хващам се на бас, че е побесняла, като е разбрала, че ти ще водиш делото. Никога не би могла да предположи това предварително. Ти си първият заместник. Не се занимаваш с дела за убийства, защото нямаш време. Трябва да ръководиш прокуратурата, докато Хорган си върти игрите. Знаела е единствено, че Реймънд ще иска делото да се води под негов надзор, вътре в прокуратурата. На всекиго би било ясно, че той ще направи така, та от страна на полицията разследването да бъде възложено на специалния отряд. Предполагам, че е разчитала някой хитър полицай да те олепи. Някой, комуто ще направи впечатление, че много врати и прозорци са отворени. Който ще види заключението за спермата и ще разбере, че всичко е нагласено, някой, който ще търси умен човек, знаещ как точно да го направи. На това е разчитала. На някой, който те познава чудесно. С когото сте ходили заедно да давате кръв в Червения кръст и помни кръвната ти група. Може би дори те познава достатъчно добре, за да знае, че си се виждал с покойната. Да си спомни цвета на мокета у вас. — Лип внезапно и неуместно се прозява, докато поглежда към хола. — Да, ако бях дошъл да ти щракна белезниците на ръцете, това би забило ножа доста надълбоко. Така си мисля аз.