Реймънд е вторачил поглед в мен.
— Пак за онова дело ли говориш?
Не успявам да отвърна. Лорета извиква, че го търсят, и Реймънд грабва слушалката. Обажда се Алехандро Стърн, адвокатът, който е председател на Съвета на Юридическата колегия. Реймънд моли за извинение, бил много зает със странния епизод между ДЕА и местната полиция, но веднага тръгва. Когато оставя слушалката, отново изкрещява името на Коуди.
— Тук съм! — обажда се Коуди, който е влязъл през страничната врата.
— Чудесно! — Реймънд тръгва в една посока, а после в друга. — Къде, по дяволите, ми е палтото?
Коуди вече го е взел.
Пожелавам на Реймънд успех.
Коуди отваря вратата. Реймънд излиза и веднага пак се връща.
— Лорета! Къде ми е изказването?
Оказва се, че и то е у Коуди. Въпреки това Реймънд продължава към бюрото си. Отваря някакво чекмедже и докато излиза, ми подава една папка.
Това е делото „П“.
— Ще поговорим — обещава ми той и двамата с Коуди, който го следва по петите, хукват по коридора.
6.
— Момчето Уендъл някак си придоби значение — казах на Робинсън. — Имам предвид за нас. Или поне за мен. Трудно мога да обясня, но той си беше част от тази история с Каролин.
Беше необикновено дете — едро за възрастта си, мудно и непохватно като повечето пълни деца. Имаше тъп, почти малоумен вид. Но според мен това беше по-скоро придобито, отколкото природна даденост. Помолих един от психиатрите за обяснение, като че ли то беше нужно, и той каза, че това петгодишно дете е депресирано.
Докато приключи делото на майка му, Уендъл Макгафен бе преместен от общинския приют в сиропиталище. Баща си виждаше всеки ден, но не и майка си. След обичайните спорове в съда разрешиха на мен и на Каролин да разговаряме с него. Всъщност отначало въобще не говорехме. Присъствахме на сеансите, които психиатрите провеждаха с него, и на практика те ни представиха на Уендъл. Бяха оставили в стаята му играчки, с които той се занимаваше, но когато го питаха дали мисли нещо по даден въпрос, почти никога не отговаряше. Психиатърът, казваше се Матингли, сподели, че през няколкото седмици, прекарани там, Уендъл нито веднъж не попитал за майка си, поради което и те не били отваряли дума за нея.
Уендъл хареса Каролин от самото начало. Носеше й куклите си. Разсъждаваше на глас пред нея. Насочваше вниманието й към птици, камиони и други обекти, минаващи край прозореца. При третото или четвъртото посещение Каролин каза на Уендъл, че иска да поговорят за майка му. Психиатърът се разтревожи, но Уендъл стисна куклата с две ръце и попита: „За какво?“.
Така напреднахме — по двайсет-трийсет минути на ден. Психиатърът явно бе заинтригуван и след време помоли Каролин да му разреши да присъства на техните разговори. Историята ни бе разказана откъслечно, на смотолевени реплики, в продължение на седмици — импровизирани отговори на въпроси, нерядко зададени от Каролин дни преди това. Освен колебанието си Уендъл не показваше истинско вълнение. Обикновено стоеше пред Каролин, стиснал здраво с две ръце куклата си, в която вторачваше немигащ поглед. Каролин повтаряше това, което той й бе казал, и го питаше по-нататък. Уендъл кимаше, клатеше глава или изобщо не отговаряше. От време на време обясняваше: „Боуеше. Пуачех. Тя каза да мъуча“.
— Тя искаше да мълчиш?
— Да, тя каза да мъуча.
Ако друг го разпитваше така, може би щеше да изглежда жестоко, но при Каролин излизаше тъй, сякаш изпитва безкористната нужда да узнае всичко. Малко преди делото тя и психиатърът решиха прокурорът да призове Уендъл да свидетелства само ако е абсолютно необходимо. Според нея сблъсъкът с майката би бил твърде мъчителен за него. Но дори след като взе това решение, Каролин продължи да се среща с Уендъл и да извлича още и още информация от него.
— Трудно може да се обясни начинът, по който се държеше към това дете — продължих да разказвам на Робинсън. — Сякаш проникваше в него. Толкова напрегнато, толкова настойчиво. Никога не съм мислел, че е от хората, които могат да установят контакт с деца. И когато се получи, бях поразен.
От това тя стана още по-голяма загадка за мен. Беше като хиндуистка богиня, въплътила всички чувства на сътворението. Независимо от бушуващата похот, която Каролин бе отприщила в мен със своето поведение и външност, нещо от нежната загриженост, която проявяваше към това дете в нужда, ме тикна към пропастта и придаде на чувствата ми разнеженост и копнеж, които за мен имаха далеч по-голямо значение от цялото ми сластолюбие. Когато заговореше с тихия си настойчив глас и се наведеше към милия, бавно възприемащ, наранен Уендъл, аз, колкото и да се каех, се изпълвах с любов към нея.