— Значи меко — казва тя.
— Да, меко — потвърждавам. — Не се приближавай много до него. И недей да крачиш непрекъснато из залата, за да не изглеждаш ядосана.
Каролин е развълнувана, пресяга се през бюрото и в някаква еуфория ме улавя за ръцете.
— Всичко ще мине добре — казва тя, след което наситенозелените й очи се задържат малко по-дълго върху мен, колкото да ми стане ясно, че изведнъж сме изоставили делото, и аз я питам (за първи път, подчертавам го), просто я питам, унил и жалък: „Какво, по дяволите, става, Каролин?“. А тя се усмихва само за миг, но усмивката й зашеметява и отговаря: „Не сега“. И Каролин пак се връща към разпита.
„Не сега, не сега!“ Вечерта хванах последния автобус за Ниъринг, седях в тъмното и размишлявах, осветяван от проблясващите край прозореца улични лампи. Не сега. Не съм ли решил? Решил съм. Добре е. Зле е. Не съм сигурен. Не искам да те разочаровам.
И все пак нещо имаше. Постепенно осъзнавах значението на нашия разговор. Не бях си изгубил ума. Не ми се беше присънило — нещо ставаше. Бяхме говорили за нещо. И дълбокото ми позабравено безпокойство започна да се променя. Там, в автобуса, докато седях отзад, потънал в тъмнина, фантазиите ми придобиха плът и разбрал, че навлизам в сферата на реалното, започнах да чувствам най-обикновен страх.
7.
Отвън на вратата пише „Ателие Б“. Влизам в помещение с размерите на малък гимнастически салон. Светлината тук има цвят на горчица — стените са облицовани с жълти плочки. Всичко ми напомня за основното училище на Нат — ред мивки и гардероби от пода до тавана, които са явно шкафчетата на студентите. Един младеж работи пред триножника си. Аз, разбира се, прекарвах много години из университетския комплекс и ако трябва да правя тъжна равносметка, може би те ще се окажат най-щастливите от живота ми, но се съмнявам, че някога съм влизал в Центъра за изкуства, ако не се брои съседната зала, където Барбара от време на време ме водеше да гледам пиеси. За момент и аз самият се чудя, че съм тук. По-добре да изпратя Липранзър, трезво мисля. И веднага след това питам:
— Марти Полхимъс?
Момчето се извръща от триножника и ме поглежда тревожно.
— От полицията ли сте?
— От прокуратурата.
Подавам ръка и се представям. Марти хвърля четката върху маса с разпилени туби акрилна боя и кръгли бели буркани с гипс. Преди да се ръкува с мен, избърсва ръце в краищата на ризата си. Той учи живопис и това си личи от пръв поглед — пъпчив русоляв младеж с къдрици до раменете, дрехите му са покрити с петна, а под дългите нокти се е насъбрала боя и мръсотия.
— Предупредиха ме, че и друг може да поиска да разговаря с мен — казва Марти.
Той е нервен и изгаря от желание да се хареса. Предлага ми кафе и двамата отиваме при кафеварката до вратата. Напълва две пластмасови чашки и докато рови из джобовете си за дребни пари, ги оставя на земята. Накрая аз пускам в касичката две монети от по двайсет и пет цента.
— Кой каза, че още някой може да иска да се срещне с теб? — питам, докато стоим и духаме кафето си. — Мак ли?
— Реймънд. Господин Хорган. Той ми каза.
— Аха.
Настъпва неловко мълчание, въпреки че Марти прилича на младеж, с когото това често се случва. Обяснявам му, че съм прокурорът, на когото е възложено да разследва убийството на майка му, и че съм получил програмата на часовете му от канцеларията: вторник от тринайсет до шестнайсет часа — свободни занимания в ателието.
— Исках просто да поговорим, в случай че имаш нещо да добавиш.
— Разбира се. Естествено. Както желаете — казва Марти.
Връщаме се бавно към триножника и накрая той сяда на перваза на прозореца. Оттук гледаме железопътните линии отвъд университета, издълбани върху търбуха на града като огромни белези. Момчето е отправило поглед натам и за миг аз също се обръщам в тази посока.
— Не я познавах добре — казва. — Чули сте нашата история, нали? — Докато говори, ме стрелва с поглед и не съм сигурен какъв отговор предпочита — да или не. Когато признавам, че нищо не знам, кима и извръща очи. — Не бях я виждал дълго време — обяснява простичко. — Ако желаете, баща ми може да ви разкаже всичко най-подробно. Обадете му се. Каза, че ще помогне с каквото може.