Момчето ме гледа продължително, озадачено от моята искреност, а може би от темата, която обсъждаме.
— Какво може да направи човек в такъв случай?
— Опитваш се да пораснеш — отговарям аз. — По свой собствен начин. Имам син и за мен той е целият свят.
— Как се казва?
— Синът ми ли?
— Да.
— Нат.
— Нат — повтаря синът на Каролин и отново ме поглежда. — Какво беше тя за вас? В края на краищата тук не сте само по работа, нали? Беше ли ви и любовница?
Убеден съм, че е видял брачната ми халка. Докато задава въпроса, сякаш сочи с брадичка към нея. Но аз не мога повече да хитрувам с това спокойно, почтено момче.
— Боя се, че в един момент бяхме интимни, в края на миналата година. Но за малко.
— Ясно — казва момчето и клати глава с истинска погнуса. Надява се да срещне поне един човек, когото не е оплела в мрежите си, но сред нас няма никой, който да се похвали с това. — Щом ме скъсат, се прибирам у дома. — Изявлението му звучи толкова тягостно, че ми става ясно: въпросът е бил току-що решен. Но си премълчавам. Не е нужно да му казвам, че е прав. Усмихвам се топло, с което искам да му покажа колко ми е симпатичен. След това излизам.
8.
— В Хола, ако искаш да знаеш — казва Лип, като има предвид Макграт Хол, сградата на полицейското управление, — го наричат неизпълнимата задача. — Става дума за нашето разследване на убийството на Каролин. — Така му викат: „Какво ново по неизпълнимата задача?“. Сякаш никой няма да реши този случай. Или поне няма да е навреме за Хорган. Защо му трябваше да твърди пред пресата, че бързо ще открием нещо? По-скоро трябваше да омаловажи значението на случая, а не да дава интервю след интервю за това колко усилено работим.
Устата на Лип е пълна с хляб и доматен сос, но това не е пречка за бликащото му недоволство. Бесен е. Застанали сме пред незастроен парцел, на практика бунище, под виадукта на магистралата. По неравната земя са разпилени строшени късове железобетон, от които стърчат ръждясали змиеподобни железа, както и купища други отпадъци — бутилки, вестници и захвърлени авточасти. Към това се прибавят и преспите от смачкани на топка бели восъчни хартии и пластмасови чашки, захвърлени от множеството клиенти, яли преди нас сандвичи, купени от закусвалнята „Джакалоне“ от отсрещната страна на улицата. „Джакалоне“ е едно от любимите заведения на Лип — италианска барачка, където във виенско хлебче пъхат цяла телешка пържола, залята с доматен сос. Липранзър обича добре да си похапва на обяд, с което компенсира оскъдната ергенска вечеря. Чашите с безалкохолните напитки са върху някаква пейка със строшена облегалка, на която сме качили по един крак, а разни улични банди и млади любовни двойки са изписали имената си по нея.
Докато се връщаме към колата на Лип, обменяме сведения. Разказвам му за срещата си с момчето, която не донесе нищо съществено. Лип изброява какво ново е направил. Разпитал съседката, която казала, че доколкото си спомня, била видяла непознат човек.
— Госпожа Крапотник — казва Лип. — Страшна работа! Такава латерна, не можеш да си представиш! — Той клати глава. — Ще прегледа снимките на престъпници, с които разполагаме, но преди да се видя пак с нея, трябва да си намеря запушалки за ушите.
— А индексът? — Индексът е щатската картотека на извършителите на сексуални престъпления.
— Нищо — казва Лип.
— Няма ли някой случай с въжета?
— Служителката, с която разговарях, каза, че била чела нещо подобно в роман. Не й е известен действителен случай. Господи, представяш ли си да чете такива неща? Като че не й стига работата.
Лип е с неизменната си служебна кола, златист додж, който се отличава от другите само по специалните си гуми и номера, започващ с буквите ЗП (задължително за полицейските коли, а следователно добре известно и на гаменчетата дори), тръгва рязко и гумите изсвистяват. Полицаите, шофьорите на таксита и въобще хората, които „живеят“ в колите си, винаги карат бързо. Лип свива в една уличка уж напряко към центъра, но налита на отклонение и е принуден да мине по Кинбарк — най-неприятния булевард в стария ми квартал. Отбитият поток е гъст и ние се движим бавно като погребална процесия. Ето я, мисля си, ето я! Татковият братовчед Милош, който купи фурната, когато баща ми напусна, дори не смени табелата. Още си стоят натруфените морскосини букви „Сабич“.