Въпреки че работех там всеки ден, помня само някои подробности от вътрешността — лятната мрежеста врата, която изкривяваше движещите се по улицата фигури, рафтовете със синкави метални табли зад тезгяха, тежката стоманена каса с мелодичния звън. Бях на шест години, когато баща ми настоя да работя. Имах две ръце и те можеха да бъдат използвани, без да ми се заплаща. Научих се да сгъвам и подреждам гладките бели кутии за торти. Приготвях дванайсет и ги качвах наведнъж от пълното с паяжини мазе горе в магазина. Понеже кутиите бяха от хлъзгав плътен картон, под определен ъгъл ръбовете им режеха като бръснач, така че пръстите ми често носеха следи от тях. Изпитвах ужас от това, тъй като баща ми се възмущаваше, ако откриеше кръв по външната част на кутията: „Това да не ти е касапница!“. Тази забележка се придружаваше от зловещ поглед, в който се съчетаваха омраза и погнуса. В сънищата ми за онова време винаги е лято, когато въздухът в равнината ставаше зловонен като блато, а сухата жега от фурните превръщаше дори ходенето в тежък труд. Сънувам, че кожата ми лъщи от пот, баща ми крещи, една торта е паднала, а страхът като киселина разяжда вените и костите ми.
Ако трябва да нарисувам баща си, той ще има лице на каменно чудовище и сърце на люспеста ламя. Каналите, проводници на неговата душевност, омотани в сложна плетеница, бяха покрити, направо задръстени с отложената по тях ненавист и не можеха да допуснат нито капка любов към детето. За мен никога не е стоял въпросът кого от двамата си родители да избирам. Беше ясно, че за баща ми апартаментът, стените със снимките по тях, мебелите, които трошеше, и аз сме собственост на майка ми. Израснах с простото наглед схващане — майка ми ме обича, а баща ми — не.
Той изпитваше удоволствие — ако въобще подобно чувство може да се нарече така — от отварянето на магазина, запалването на пещта, вдигането на кепенците и изхвърлянето на купчината пепел в края на деня. Четири поколения наред в неговия род бяха все пекари и той просто вършеше онова, на което беше научен. Критериите му бяха непоклатими, а действията — отмерени. Не правеше опити да очарова клиентите си — нямаше чувство за хумор, а и прекалено затворен беше за тази работа. За него във всеки клиент се криеше потенциален враг, който ще се оплаква, ще се опита да го изиграе, да го измами и накрая ще купи вчерашен хляб. Въпреки това доходите му бяха стабилни — известно бе, че на него може да се разчита. Нямаше доверие на подчинените си и сам вършеше работа поне на двама. Повече от двайсет години не беше плащал данъци.
Пристигнал в тази страна през 1946 година. Селото, където израснал, било на триста километра от Белград. Там почти всички били партизани. Когато през 1941 година дошли германците, възрастните били изправени до стената на училището и разстреляни. Децата били зарязани на произвола на съдбата. Баща ми, тогава едва осемнайсетгодишен и достатъчно младолик, за да бъде пощаден, скитал почти шест месеца с една група из планините, докато ги заловили. Остатъкът от войната прекарал по лагери — първо в нацистки трудови, а после в съюзнически разселнически. Прехвърлянето му тук било уредено от роднини в Америка, които изтормозили своя представител в Конгреса и сътрудниците му, докато постигнат желаното. Баща ми бил едно от първите разселени лица, на които разрешили да влезе в САЩ, но след една година вече не говорел на лелята и братовчедите, които положили толкова усилия, за да го спасят.
Чувам нетърпеливия хор от автомобилни клаксони и поглеждам назад, за да разбера какво става. Човекът в колата зад нас блъска по волана и ми прави войнствени знаци. В крайна сметка осъзнавам, че Лип е спрял насред движението. Предполагам, че е проследил погледа ми и пуска другите коли да минат, но когато го поглеждам, за да разбера какво става, виждам, че вече е извърнал очи и се старае да се оправи в потока от коли.
— Дойде заключението от „Косми и влакна“ — казва накрая.
Сивите му очи и набразденото от бръчки скулесто лице не потрепват, не издават нищо.
— Я кажи — моля аз и Лип чинно повтаря съдържанието на заключението. По дрехите и тялото на Каролин са открити миниатюрни влакънца от килим, какъвто в нейния апартамент не е намерен. Влакънцата били тип „Зорак“ — това е фабричното им име — и се произвеждат в страната. Цветът — шотландски малц — бил най-разпространеният. Партидата на боята не може да се установи, а килимът е тъкан или промишлено, или ръчно. Общо взето, в окръг Киндъл вероятно има поне петдесет хиляди къщи и канцеларии, от които може да са дошли влакната. Остатъци от косми или кожа под ноктите на Каролин не са открити, което потвърждава предположението, че не е имало борба, преди да бъде вързана. А единствената човешка коса, намерена около трупа, различна от нейната, е определена като женска и следователно не е от значение. Въжето, с което е била вързана, е най-обикновено, за простиране, произведено в САЩ и продавано във всеки универсален магазин.