— Домашният — казва той. — През октомври, там някъде.
Понечвам да му кажа, че това е изключено. Каролин никога не ме е търсила у дома. Но изведнъж се сещам за какво става дума. Аз съм този, който се е обаждал от нейния телефон — за да лъжа жена си. Пак ще закъснея, мила. Това дело много се запече. Ще хапна тук на крак. Лип ме наблюдава как пресмятам. Очите му са безизразни, сиви.
— Бих предпочел да не се занимаваш с този въпрос — казвам накрая. — Предвид обстоятелствата Барбара ще скочи до тавана, ако види искането за справка от телефонната компания. Ако нямаш нищо против, Лип, много ще съм ти благодарен.
Той кима, но виждам, че не е напълно убеден. Ако не друго, поне винаги сме разчитали един на друг да стоим над някои непочтени глупости. И Дан Липранзър би нарушил това негласно споразумение, ако още няколко секунди бе задържал погледа ми със суровите си сиви очи, та да ми стане ясно, че съм го подвел.
9.
— Накрая — казах на Робинсън — трябваше да посочим Уендъл Макгафен за свидетел. — Само чрез неговите показания можехме да отговорим убедително на баща му. Каролин беше чудесна. Облечена в тъмносин костюм и бежова блуза с огромна копринена панделка. Застана до твърдия дъбов стол на свидетелското място, където седеше Уендъл. Краката му не стигаха пода. В залата цареше пълна тишина.
И какво направи майка ти тогава, Уендъл?
Той поиска вода.
Уендъл, какво направи майка ти, когато те заведе в мазето?
Беше лошо, каза той.
Това ли? Каролин се приближи до черното смазано менгеме, което изглеждаше огромно в сравнение с ръцете и краката на детето и зловещо се открояваше върху прокурорската маса.
Аха.
Тебе болеше ли те?
Аха.
Ти плака ли?
Аха. Уендъл отпи вода и добави: Много.
Разправи как се случи! — завърши меко Каролин и Уендъл разказа. Тя го карала да легне. Той пищял и плакал. Крещял: „Мамо, недей“. Молил я.
Но накрая легнал.
А тя му казала да не пищи.
Докато говореше, Уендъл клатеше крака и стискаше куклата си. И нито веднъж не погледна към майка си, както Каролин и Матингли го бяха инструктирали. Когато дойде ред Стърн да го разпитва, той направи малкото, което можеше — попита Уендъл колко пъти се е срещал с Каролин и дали обича майка си. Това накара Уендъл да поиска още вода. Всъщност нищо не можеше да се оспори. Всеки в залата знаеше, че момчето говори истината, и то не защото е обучено или прекалено чувствително, а защото някак си във всяка произнесена от него дума се долавяше тон, твърда мисъл, непоклатим инстинкт, че това, което описва, е зло. Уендъл убеждаваше със своята непоколебимост.
От името на обвинението произнесох заключителното слово. Аз самият бях толкова разстроен, че когато тръгнах към подиума, нямах представа какво ще кажа и за миг се уплаших да не остана безмълвен. Вместо това у мен се отприщи изворът на страстно вдъхновение и аз говорих пламенно за това момче, което, както казах, е живяло в постоянно отчаяние и несигурност и е търсело, като всички нас, обич, ала вместо това е получавало не просто безразличие или суровост, а мъчение.
След това чакахме. А да чакаш съдебните заседатели да се върнат в залата, е нещо подобно на това да изпаднеш в летаргия. Не мога да се концентрирам дори върху такива прости неща като прочистване на бюрото, телефонни обаждания, прочитане на обвинителни актове. И аз бродя нагоре-надолу по коридорите, обсъждам веществените доказателства и доводите си с всеки, който има неблагоразумието да ме попита как е минало делото. Около четири часа следобед Каролин дойде и каза, че трябва да върне нещо в универсалния магазин, та аз предложих да отида с нея. Когато излязохме от сградата, заваля силен дъжд — същински порой — а мразовит вятър шибаше лицата ни. Хората тичаха по улицата, покрили глави. Без да уточнява откъде я има, Каролин върна стоката — стъклена купа, и ние се запътихме обратно в дъжда. За да я чувам в силния вятър, тя почти крещеше. Аз обгърнах раменете й с ръка, за да я заслоня, а тя се притисна към мен, за да е под чадъра. Като че ли нещо се отприщи в нас и ние продължихме така няколко преки. Мълчахме, докато накрая се подчиних на порива си и заговорих.
— Слушай… — рекох. Запънах се и пак повторих: — Слушай…
На токове Каролин беше близо метър и осемдесет, два-три сантиметра по-висока от мен, затова като обърна лице към мен, изглеждахме прегърнати. На дневна светлина личеше онова, което тя се опитваше да прикрие самоотвержено с лосиони, гимнастически салони и ефектни дрехи — немладото вече лице, прехвърлило четирийсетте, грима, напластил се в бръчките около очите, както и повехналата кожа. Но това я правеше някак си по-достъпна. Тя бе моят живот и това беше реалност, а не фантазия.