Казах й, че не проумявам нещо, което неотдавна бе подхвърлила. Какво беше имала предвид онази вечер с думите „Не сега!“.
Тя ме погледна, поклати глава, като че ли не се сеща, но лицето й грееше закачливо. Стискаше устни да не прихне.
Вятърът отново ни връхлетя. Придърпах я на завет във входа на някакъв магазин. Бяхме на булевард „Грейсън“, в средната му алея, където витрините гледат към величествените брястове.
— Знаеш ли — заекнах аз, жалък и нищожен, — че… такова… май нещо става между нас. Искам да кажа… такова… нали не съм откачил и не си въобразявам, а?
— Не си.
— Не съм ли?
— Не.
— Аа… — казах аз.
Все тъй лъчезарно усмихната, тя ме хвана под ръка и ме поведе по улицата.
Съдебните заседатели приключиха малко преди седем вечерта. Решението им беше: по всички предявени обвинения — виновна. Реймънд също бе останал в прокуратурата да изчака крайната дума на съда и тъй като внасянето на фотоапарати по-нагоре от партера на общината не е разрешено, слезе с нас за разговора с журналистите. След това ни заведе да пийнем по нещо. Имаше среща и затова към осем и половина ни остави в едно закътано сепаре в ресторант „Кабалерос“, където ние с Каролин си приказвахме — пийнали и замечтани. Казах й, че е била великолепна. Великолепна! Не знам колко пъти го повторих.
Телевизията и филмите развалиха най-интимните мигове от нашия живот. Те ни натрапиха условности, които властват над очакванията ни в мигове, чиято сила иначе би ги направила спонтанни и неповторими. Имаме стереотипи за тъга, които възприехме от семейство Кенеди; жестове, отредени за победа, с които подражаваме на спортисти от екрана, а те на свой ред са ги научили от други състезатели, също гледани по телевизията. И прелъстяването се подчинява на определени шаблони — продължителни погледи и светкавична размяна на остроумия.
Така че накрая, вероятно защото нямахме представа как иначе да се държим, и двамата заговорихме с плавния, леко ироничен и приповдигнат тон на бляскавите и изискани двойки от филмите. Но дори и така във въздуха се усещаше заряд. Някакво наелектризиране, което ми пречеше да седя на едно място, да движа устни или да поднасям чаша към тях. Не помня дали поръчахме вечеря, но държахме по един лист с менюто като кокетки с копринени ветрила, за да има къде да приковем поглед. Ръката на Каролин бе отпусната непринудено под масата, до крака ми.
— Не те познавах, преди да започнем.
— Моля? — попита тя.
Седяхме един до друг на плюшената седалка, но тя трябваше да се наведе към мен, защото говорех доста тихо. Усещам алкохола в дъха й.
— Не те познавах преди това дело, преди да започнем. Това ме учудва.
— Защо?
— Защото сега просто не мога да повярвам… че не съм те познавал.
— Сега познаваш ли ме?
— По-добре. Поне така си мисля. Не смяташ ли?
— Може би — каза тя. — Може би сега разбираш, че искаш да ме опознаеш по-добре.
— Възможно е — отговорих аз, а тя повтори:
— Възможно е.
— А ще те опозная ли?
— И това е възможно. Ако наистина желаеш.
— Мисля, че да.
— Май това е само едно от нещата, които желаеш.
— Едно от нещата ли?
— Едно от нещата — повтори тя. Отпи от чашата си, без да сваля поглед от мен. Лицата ни бяха едно до друго. Когато остави чашата си, голямата панделка на блузата й почти докосна брадичката ми. Лицето й изглеждаше вулгарно от прекалено силния грим, но очите й бяха дълбоки и вълнуващо ярки, а въздухът ме опияняваше с козметичните ухания, парфюма и миризмата на долепените ни тела. Разговорът ни се рееше като ястреб, кръжащ унесено с часове над планините.
— Какво още искам? — попитах аз.
— Мисля, че знаеш.
— Така ли?
— Да.
— Май си права — казах аз. — Но едно нещо не знам.
— Какво именно?
— Не знам как да постигна… това, което искам.
— Не знаеш ли?
— Не съвсем.
— Не съвсем?
— Изобщо не знам.
Усмивката й, лукава и сдържана, става по-широка и тя казва: