— Какво пък! — казвам аз.
— Точно така — потвърждава Реймънд, когато най-после спира да се смее. След това отива до заседателната маса в ъгъла на стаята и измъква половинлитровото шише, което винаги стои в горното чекмедже. Налива по малко в две картонени чашки. Приближавам към него.
— Знаеш, че когато започнах работа тук, не пиех — казвам. — Не че имам проблем с алкохола. Не се оплаквам, но преди дванайсет години бях пълен въздържател. Нито бира, нито вино, нито ром с кока-кола. А сега седя тук и обръщам чашка след чашка неразреден скоч. Не си поплювам, а хранопроводът ми се свива и очите ми се насълзяват. — Реймънд сипва по още едно. — Жестоко нещо е времето.
— Навлизаш в средната възраст, Ръсти. Цялото това връщане назад… Едно ще ти кажа за развода — при мен той сложи край на всички тия глупости. Знаеш ли, като напусна тази работа, няма да плача четири месеца над чашата с бира и да си спомням доброто старо време.
— А какво ще правиш? Ще седиш в стъклена клетка на четирийсетия етаж на Ай Би Ем с услужливи секретарки и няколко свръхбогати съдружници, които ще се тревожат да не би трийсет часа седмично да са прекалено много време и пари за удоволствието да поставят името ти на вратата?
— Глупости! — възкликва Реймънд.
— Така си е! — отговарям аз.
През последните няколко години, когато Реймънд изпадне в меланхолично настроение, все ми разправя как за няколко години ще понатрупа пари, а след това ще си уреди съдийско място в Апелативния съд като крачка към Върховния съд на щата.
— Е, може би! — съгласява се той и двамата се смеем. — Ще напуснеш ли?
— Едва ли ще имам друг избор. Дилей ще назначи Томи Молто за първи заместник. Това е ясно като бял ден.
Реймънд свива масивните си рамене:
— При Дела Гуардия никога не се знае.
— И без това ми е време за промяна.
— Искаш ли да ти уредим съдийско назначение, Ръсти?
Това е златният момент за мен — най-после награда за предаността ми. Искам ли да бъда съдия? Все едно да питам има ли автобусът колела. Но здравият разум бързо надделява и аз сръбвам от уискито си.
— Бих помислил по въпроса. Трябва да поумувам дали адвокатската практика не е за предпочитане. Кое ще ми е по-изгодно откъм доходи. Но бих помислил.
— Ще видим как ще потръгнат нещата. Онези ще ми дължат нещо. Ще искат да си тръгна оттук усмихнат. Вярност към партията и тям подобни глупости. Смятам, че ще бъда в състояние да се погрижа за няколко души.
— Благодаря ти.
Реймънд си сипва още едно.
— Как вървят нещата с моето любимо и все още неразгадано дело за убийство?
— Като цяло — зле — отговарям аз. — Научихме още малко за това, което по всяка вероятност се е случило. Разбира се, ако можем да вярваме на патолога. Мак каза ли ти за Молто?
— Да бе, чух. Какви са тия глупости?
— Изглежда, Дубински беше прав — Нико е пуснал Томи да държи под око нашето разследване.
— Да го държи под око — пита Реймънд — или да го саботира?
— Вероятно и от двете по малко. Предполагам, че Молто най-вече събира сведения. Нали разбираш, обажда се на стари приятели в полицията да му предоставят документи по делото. Може и да са забавили някои от лабораторните анализи, но как ще го докажеш? Още не съм сигурен какво точно вършат. Може наистина да смятат, че не ме бива, и да се опитват сами да решат делото. Нали разбираш — да направят големия удар в деня преди изборите.
— Неее… — провлачва Реймънд. — И те така ще се оправдаят. Аз ще ги обвиня, че се месят в следствието, а те ще изкарат Молто, изпълняващ длъжността началник на отдел „Убийства“, който ще обясни, че се е безпокоял да не объркаме конците. Неее… — повтаря Реймънд. — Ще ти кажа защо Нико кара Томи да събира сведения. Това е надзор. Много умно. Следи какво правим и знае със сигурност до каква степен може да използва случая, без да рискува нещо. Всеки път, когато види, че се препъваме, може да врътне потенциометъра с едно деление нагоре.