Споменаваме между другото и Кумагаи. И двамата сме съгласни, че едва ли е подменил резултатите. Просто ги забави. Можем да поискаме заместникът му да ги прегледа отново, но като че ли това вече няма значение. Утре, когато процентите от допитването бъдат обявени, ще загубим верността на полицията. Всеки полицай, който някога се е обръщал към Нико на малко име, ще му дава информация като един вид инвестиция за бъдещето.
— Докъде сме стигнали с резултатите от патологията? — пита Реймънд. — Кой е убиецът?
— Може би приятел, а може би просто някой, с когото се е запознала същата вечер. Вероятно е знаел достатъчно за нея, та да докара нещата да изглеждат по този начин, но може и да е просто съвпадение. — Съсредоточавам поглед върху петното светлина, отразено от уискито в чашата ми. — Мога ли да те попитам нещо?
— Защо не?
Сега е моментът да разбера защо делото „П“ беше в чекмеджето на Реймънд. Явно и той очаква това. Но има още нещо, което винаги съм искал да науча. Това след двете уискита е нападение от засада и аз се наслаждавам на този прекрасен миг, какъвто не съм имал с Реймънд Хорган от времето на последното ни съвместно дело преди години — пореден заговор на „Нощните светии“. Знам, че е непочтено да се възползвам от позицията на следовател, за да проучвам собствените си натрапчиви идеи. Всичко това ми е ясно, но все пак питам:
— Ти спеше ли с Каролин?
Реймънд се смее — звучно и сочно, та чак целият се тресе — уж е изпил повече уиски, отколкото в действителност. Разпознавам отработен номер от бара — начин да шикалкавиш, когато си се понапил, а ти трябва време да помислиш: например някоя мацка иска да дойде с теб у дома, а ти не желаеш; член на кварталния съвет, за чието име не можеш да се сетиш; репортер, който подхвърля шеги, но всъщност се опитва да изкопчи истината. Ако в чашата му имаше лед, щеше да започне да го хруска, само и само да не отговори.
— Слушай, Ръсти. Трябва да ти кажа нещо за начина, но който водиш разпита. Много извърташ. Научи се да биеш право в целта.
Смеем се, но аз мълча. Ако иска да се откачи от куката, нека първо да се погърчи.
— И тъй, покойната и аз бяхме неженени и пълнолетни — казва той накрая, като гледа в чашата си. — Следователно не сме вършили нищо противозаконно, нали?
— Не, освен ако това не ти дава някаква представа за самоличността на убиеца.
— Никаква — казва той. — Връзката ни не беше такава. Кой знае какви тайни криеше тази жена? Честно казано, беше хубаво, но не трая дълго. Оттогава има поне четири месеца.
Много шахматни ходове са възможни при това положение. Но дори ако Каролин го е засегнала, той не се издава. Изглежда лесно са скъсали. По-добре, отколкото мога да кажа за себе си. Отново се взирам в чашата. Делото „П“, някои намеци на сина й — всичко сочеше, че Каролин и Реймънд са имали някакви отношения, но всъщност се бях досетил за тях преди доста време, като просто дебнех издайническите знаци — колко пъти на ден тя притичва до кабинета му, в колко часа излизат двамата… Разбира се, вече познавах навиците й. Бях направил своето пътешествие до чудния свят на Каролин… и се бях завърнал оттам не по собствено желание. Бях наблюдавал с изгаряща носталгия и болезнен копнеж това, което вършеха. Сега се питам защо беше необходимо да се подлагам на мъчението да чуя как подозренията ми се потвърждават.
— Ти знаеше някои от тайните й — казвам. — Запознал си се с момчето.
— Вярно е. Ти говори ли с него?
— Миналата седмица.
— И то издаде тайната на мама?
Отговорих положително. Знам как на мъж като Реймънд му се ще да вярва, че е неразгадаем.
— Нещастно момче — отбелязва Реймънд.
— Знаеш ли, той ми каза, че тя искала да стане главен прокурор.
— Чувал съм го от нея. Казах й, че трябва да си подготви почвата. Трябва да имаш или добро професионално име, или политически връзки. Не можеш да заемеш тази длъжност току-така. — Тонът на Реймънд е равен, но той ми хвърля пронизващ поглед, с който иска да каже: не съм толкова глупав, колкото мислиш — близостта на дърветата не ми пречи да виждам цялата гора. Повече от десет години власт и ласкателство не са притъпили дотам усета му. С удоволствие усещам нов прилив на гордост и уважение към Реймънд. Браво, момче, мисля си аз. Значи така е станала цялата работа. Както твърди Реймънд, преди четири месеца са приключили връзката. Той е обявил кандидатурата си, а Каролин е тръгнала по собствен път. Смятала е като всички други, че Реймънд няма да се състезава и ще предаде жезъла, на когото реши. Може би е щял да бъде убеден това да е жена, та да си отиде с прощален жест в полза на прогреса. Единственото неизвестно е защо влакът на Каролин към славата спря първо на моята гара. Защо е трябвало да се влачи с пътнически влак, когато е можела да хване експреса? Освен ако във всичко е имало по-малко сметка, отколкото изглежда сега.