— Беше костелив орех — казва Хорган. — Добро момиче, но упорито. Много упорито.
— Да — отговарям. — Добра, упорита и мъртва.
Реймънд става.
— Може ли още един въпрос? — питам.
— Сега вече нещо лично, нали? — Ирландският чар и равните зъби на Реймънд ме ослепяват. — Я да опитам да позная: защо беше при мен онова дело ли?
— Почти позна — казвам аз. — Ясно ми е защо не си искал да се подмята насам-натам. Но защо въобще си го дал на нея?
— По дяволите, тя ме помоли. Ако искаш да бъда по-циничен, тогава — тя ме помоли, а аз спях с нея. Предполагам, че беше чула за него от Линда Перес. — Една от чиновничките, дето четат писмата, които получаваме от какви ли не чешити. — Нали я знаеш Каролин. Дай й нещо по така. Предполагам, е смятала, че ще й бъде от полза. За мен то беше несериозно от самото начало. Как му беше името на тоя приятел?
— Ноел ли?
— Да, Ноел. Изиграл го е и е свил парите. Това е моето мнение. Ти как мислиш?
— Не знам.
— Тя го чете, а след това отиде и прерови архива в трийсет и втори район. Там нямало нищо. Това ми каза.
— Трябваше да знам за това дело — казвам аз прибързано като пийнал човек.
Реймънд клати глава. Отпива от уискито.
— Знаеш как стоят нещата, Ръсти. Една глупост води след себе си втора. Тя не искаше да споменавам за делото, понеже ако някой попита защо съм го дал на нея, скоро всички щяха да разберат, че спи с шефа. А в дадения случай шефът нямаше нищо против случая да не се разчуе. Кому щеше да навреди?
— На мен — казвам аз така, както от години се каня да сторя.
Той отново кима.
— Съжалявам, Ръсти. Наистина съжалявам. Едва ли някой съжалява повече от мен. — Той отива до етажерката и поглежда снимката на децата си, пет на брой. След това си облича сакото. Ръцете и раменете му се движат некоординирано, среща затруднение, докато си оправи яката. — Знаеш ли, ако загубя проклетите избори, веднага ще се оттегля. Ще оставя Нико да командва. На него много му се иска. — Замълчава за момент. — Или може би теб. Искаш ли да поемеш работата за известно време?
Благодаря, Реймънд, мисля аз. Много ти благодаря. Може би в крайна сметка Каролин бе избрала правилния подход.
Но нищо не мога да сторя. И аз ставам. Оправям яката на Реймънд. Изгасвам осветлението, заключвам кабинета и го водя по коридора към изхода. Помагам му да вземе такси. Последното, което му казвам, е: „Обувките ти са прекалено големи и ще ми хлопат“. И разбира се, по стар навик наистина мисля това, което казвам.
12.
Замайващият страхотен глад, който чувствах за Каролин, се изразяваше в съживилата се пристрастеност към рок музиката.
— Това нямаше нищо общо с вкусовете на Каролин — обясних на Робинсън. Дори в тази лудница, каквато е прокуратурата, тя държеше радиото си на станция със симфонична музика. Не беше и някаква носталгия по младежките години. Не жадувах за класическата соул и рок музика от шейсетте години, която слушах като юноша. Сегашната се нарича „ню уейв“ — скърцаща, виеща, с налудничави текстове и хаотични като дъжда ритми. Започнах да ходя на работа с колата, като обясних на Барбара, че изживявам ежегодната си фобия към автобуса. Колата, разбира се, подпомагаше вечерните ми бягства в апартамента на Каролин, но те при всички случаи щяха да бъдат уредени. Това, което търсех в действителност, бе възможността да карам в продължение на петдесет минути със затворени прозорци, докато радиостанцията с рок музика дънеше така силно от тонколоните в купето, че когато бас китарата имаше соло в някоя песен, предното стъкло потреперваше.
Бях объркан, а нервите ми — опънати до скъсване. Докато вървях по улицата, след като паркирах колата, се чувствах като замаян, защото започваше нов ден и поредното ми мъчително сладко, бавно придвижване към тайното ми похищаване на Каролин. По цял ден се потях, а сърцето ми биеше до пръсване. И през час-два насред телефонен разговор или заседание ми се явяваше Каролин, излегната в сластна поза, и то така осезаема и близка, че губех реална представа за време и пространство.