Оттогава полицаите от това управление работят с граждани зад петнайсетсантиметрово бронирано стъкло и разговарят с тях чрез радиосистема, която звучи така, като че ли сигналът се отразява първо от луната. Разбира се, има места, където тъжители, пострадали и всякакви случайни хора се разхождат свободно, но отвъд металната, дебела десет сантиметра врата с електронна ключалка съществува почти пълна стерилност. Задържаните са отделени на долния етаж и никога, по никакъв повод не им позволяват да се качват горе. По този начин горе е спестена такава голяма част от обикновената бъркотия, че човек се чувства почти като в застрахователна агенция. Бюрата на редовите полицаи са в едно общо помещение, което прилича на канцелария, а по-старшите работят отзад, в кабинети, разделени само със стъклена преграда. В една от големите стаи намирам Лайънел Канили. Не сме се виждали доста отдавна — откак приключи делото на „Нощните светии“.
— Проклетият Савидж — казва той. — Проклетият Савидж. — Загасва цигарата си и ме тупва по гърба.
Лайънел Канили е олицетворение на това, което разумният човек не харесва в полицията — груби маниери, прекалена самоувереност, изключителна злоба и неприкрит расизъм. Бих си заложил главата, че този човек никога не е изпитал угризения. Но той ми харесва може би донякъде, затова че е в чист вид, без примеси, категоричен и безкомпромисен — истински полицай, посветил живота си на тайните на живота от улицата. Той надушва всякаква паплач от бедняшките квартали също като куче, навирило муцуна срещу вятъра. Когато разследвахме „Нощните светии“, исках ли да открия някого, отивах при Лайънел. Той нито веднъж не се побоя — измъкваше ги от стрелбищата или влизаше в построените на улица „Грейс“ блокове за бедни в четири часа сутринта — единственото време, когато някой полицай може да се движи там безопасно. Един-два пъти го виждах — висок метър и деветдесет — как блъска по вратата с такава сила, че тя се огъва под юмрука му.
„Кой е там?“
„Отвори, Тайрон! Твоята фея закрилница е!“
Отдаваме се на спомени. Той ми разказва за Морис Дъдли. Чул съм вече историята, но не го прекъсвам. Морис, сто и двайсет килограмов великан, убиец и гад, се е задълбочил в изучаване на Библията в Ръдиард. Даже ще го ръкополагат.
— Харукан, водачът на „Нощните светии“, така е побеснял, че дори не му говори. Представяш ли си?
— Кой каза, че реабилитацията била празна работа. — Започваме да се хилим като луди, но може би всеки от нас си мисли за жената, на чиято ръка веднъж Морис написа името си с кухненски нож. Или за полицаите от това управление, които според преувеличените полицейски и съдебни предания се кълнели, че го бил написал неправилно.
— Просто минаваш оттук или по работа? — пита най-накрая Канили.
— Абе и аз още не знам — отговарям. — Опитвам се да изясня нещо.
— Във връзка с Каролин ли?
Кимам.
— Какво става там? — пита Канили. — Последното, което разправят в Централното управление, е, че не било изнасилване все пак.
Обяснявам накратко с какви доказателства разполагаме.
— Значи какво смятате? — пита той. — Тоя, с когото са си пили аперитива, я е пречукал?
— Изглежда много вероятно. Но си мисля, нямаше ли преди десетина години един любопитко, който наблюдаваше двойки, а по-късно с пистолет в ръка самият той получаваше своето от дамата.
— За бога! — възкликва Канили. — Заблуждаваш се. Трябва да търсиш човек, който работи в правораздавателните органи — полицай, прокурор или частен детектив — някой, дето щом я е очистил, е знаел как иска да изглежда после цялата работа. Аз поне бих тръгнал по този път на разсъждения. Ако е имала приятел, който е бил с нея онази нощ, досега да се е обадил. Нали ще иска да помогне и той.
— Да, но само ако не е женен, та да трябва да дава обяснения вкъщи.
Канили се замисля и вдига рамене. Може би съм прав.
— Кога за последен път си я виждал? — питам аз.