— Преди около четири месеца. Идва при нас тогава.
— За какво?
— За същото, за което и ти. Разследваше нещо, като се стараеше да скрие какво е то.
Засмивам се. Истински полицай. Канили става и отива до една купчина трансферни дела в ъгъла.
— Накара един новобранец да прегледа целия този боклук вместо нея, да не би да й се счупи някой нокът или да й се пусне бримка на чорапа.
— Чакай да се сетя! — казвам аз. — Интересуваше се от делата на хора, задържани онова лято преди девет години.
— Точно така.
— А търсеше ли някакво конкретно име?
Канили се замисля.
— Мисля, че да, но да ме убият, не мога да си спомня. А и нещо не беше наред с него.
— Леон? — питам аз.
Лайънел щрака с пръсти.
— Неизвестна фамилия — сеща се той. — Това не му беше наред. Търсеше го напосоки.
— Какво успя да намери?
— Нищо.
— Сигурен ли си?
— Да. Макар че тя пет пари не даваше. През по-голямата част от времето се опитваше да следи кой я е зяпнал в задника. А й беше повече от ясно, че няма човек тук, който да не го прави. Да речем, че й беше приятно да се върне отново тук.
— Да се върне ли?
— Тя работеше в Северния район, когато беше инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. И тогава не знаеше какво трябва да прави. Беше истински социален работник. Още не мога да разбера защо Хорган я назначи за прокурор.
Бях забравил това. Вероятно съм го знаел, но не бях се сетил. Каролин работеше в Северния район като инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. Замислих се за секретарката, която приятелят на Ноел бе споменал. Той не беше пояснил дали е бяла или черна, дебела или тънка. Но я беше нарекъл „момиче“. Дали преди девет години някой би нарекъл Каролин момиче?
— Ти май много не я обичаше?
— Кучка — отговори Канили, както винаги без заобикалки. — Знаеш ли, все се уреждаше. Чрез кревата се издигаше към върха — всички го виждаха.
Оглеждам се. Струва ми се, че разговорът ни е завършил. Още веднъж го питам дали е сигурен, че тя не е намерила нищо.
— Абсолютно нищо. Можеш да говориш с момчето, което й помагаше.
— Ако нямаш нищо против, Лайънел.
— На мен пък какво ми пука! — Той посяга към уредбата за вътрешна връзка и повиква полицай на име Гюраш. — Защо продължаваш да се занимаваш с тая работа? — пита той, докато чакаме. — Скоро това няма да е твой проблем, не мислиш ли?
— А чий, на Дилей ли?
— Мисля, че му е вързано в кърпа. — През последната седмица полицаите само това говорят. Никога не са се престрували, че обичат Реймънд.
— Нищо не се знае. Може да реша случая и да спася Реймънд.
— Както говорят, дори Бог да слезе от Синай, пак няма да го спаси. А долу, в центъра, казват, че днес следобед Болкаро ще подкрепи Нико.
Замислям се върху новината. Ако шест дни преди изборите Болкаро подкрепи Нико, тогава с Реймънд ще е свършено. Гюраш влиза. Прилича на повечето млади полицаи — със старомодна хубост, изправена стойка и маниери на военен. Обувките му са лъснати до блясък, а копчетата на куртката му светят. Косата му е гладко вчесана.
Канили се обръща към него:
— Спомняш ли си прокурорката, която беше тук — Полхимъс?
— Добре развит гръден кош — отговаря Гюраш.
Канили се обръща към мен:
— Ето от туй момче ще стане полицай. Никога не забравя номера на сутиена.
— Нея ли я пречукаха в блока до реката? — пита ме Гюраш.
Отговарям му, че нея. Канили продължава да говори на Гюраш:
— Та Ръсти е първи заместник главен прокурор. Иска да разбере дали, когато тя идва тук, е взела нещо.
— Доколкото знам, не — казва Гюраш.
— А какво търсеше? — питам аз.
— Искаше да види протоколите за задържане от определена дата. Каза ми, че са били около шейсет — седемдесет души, арестувани за неприлично поведение. Ставаше въпрос за доста отдавна — преди осем ли, девет ли години. Както и да е, донесох й кутиите тук.
— А тя как бе избрала точно тази дата?
— Нямам представа. Изглежда знаеше какво търси. Просто ми каза да видя деня, в който е имало най-много арести. Така и направих. Но ми бе нужна може би седмица, за да преровя тези боклуци. Имаше поне петстотин ареста по член четирийсет и втори. — Член четирийсет и две се отнася за нарушаване на правилата за приличие.