Но тъй като все още е хладно и мрачно, обещах на Барбара, че ще се срещнем в местното ресторантче за палачинки, за да вечеряме набързо. Когато пристигаме, тя вече ни чака на червената пластмасова пейка и дори докато целува Нат и слуша доклада за почти осъществения триумф на стингърите, ме гледа със студен укор. Отношенията ни са в поредния мрачен период. Ядът на Барбара срещу мен за ролята ми в разследването на убийството на Каролин не е стихнал, а тази вечер веднага усещам, че още нещо е предизвикало недоволството й. Първата ми мисъл е, че сигурно много сме закъснели, но когато поглеждам часовника на стената, виждам, че сме подранили с цяла минута. Мога само да се догаждам с какво пак съм я ядосал.
С годините обаче за Барбара стана лесно да потъва в тъмните дълбини на настроенията си. Нещата от заобикалящия ни свят, които някога биха я задържали на повърхността, са останали в миналото. Шестте години работа като учителка в Северния район се отразиха върху вярата й в социалните реформи. Когато Нат се роди, тя престана да се вълнува от проблемите на другите. Животът в предградията, с неговите строги ограничения и своеобразни ценности, я укроти и задълбочи желанието й да бъде сама. Смъртта на баща й — преди три години — бе възприета като предателство, като част от неговото вечно пренебрежително отношение към нуждите на Барбара и майка й и изостри нейното чувство за онеправданост. А нашите периоди на охладняване и отчуждение отнеха ведростта й, която някога служеше като контрапункт на тези мрачни настроения. Сега разочарованието й, буквално от всичко и всички, е демонстрирано така открито, че на моменти си мисля дали ако близна кожата на ръката й, няма наистина да усетя горчив вкус.
Но буреносните облаци се разнасят. Както е било винаги в миналото. Въпреки че сегашната криза, предизвикана от моята изневяра, е най-дългата в брачния ни живот, все още тая някаква надежда за подобрение. Барбара дори престана да говори за адвокати и развод, както в края на ноември. Тя е до мен. И този простичък факт в известна степен ме успокоява. Аз съм като корабокрушенец, вкопчил се здраво в плаващите отломки в очакване да мине презокеански кораб. Вярвам, че рано или късно ще видя пред себе си жена с жизнерадостен характер, изумителен интелект, интуитивна проницателност и съобразителност, която ревностно ме желае. Ето така продължава да живее в мислите ми моята съпруга.
Сега, докато си чакаме реда, за да ни посочат маса, същата тази жена има поглед с диамантена твърдост. Нат се е измъкнал встрани и разглежда с блеснали очи витрината с бонбони и шоколади. Той стои с две ръце, опрени в стъкления шкаф, вторачен с благоговение в забранените редици дъвка със захар и шоколади, а панталоните от бейзболната му униформа са се смъкнали и опират върха на обувките. Той леко се поклаща — обект в движение. Както винаги двамата с Барбара го наблюдаваме.
— Е, и? — внезапно ме пита тя. Това е предизвикателство. Трябва да я забавлявам.
— Е, и какво?
— Е, как върви работата? Голямото разследване все още ли се води така енергично?
— Нямаме нито следи, нито резултати — признавам аз. — Объркването е пълно. Честно казано, из прокуратурата цари униние. Като че ли са изпуснали въздуха от балона. Нали разбираш… след като Болкаро вече подкрепи Дилей.
При споменаването на това събитие Барбара потрепва, а след това отново ме поглежда с отровен поглед. Изведнъж разбирам какво е последното безчинство, което съм извършил. Вчера се прибрах много късно и останах долу, като мислех, че тя спи. Барбара се показа на стълбите по нощница и попита какво правя. Когато й казах, че си пиша автобиография, тя веднага се обърна и се прибра нагоре.
— Реймънд не ти ли предложи да те направи съдия? — пита тя.
Аз самият трепвам, прободен от съжаление срещу глупавата суетност, която ме накара да спомена тази възможност. Сега шансовете ми са слаби. Преди два дни Болкаро показа колко го интересува дали Реймънд Хорган ще е щастлив.
— Какво искаш да направя, Барбара?
— Нищо не искам да правиш, Ръсти. Престанала съм да искам да направиш каквото и да е. Нали това желаеш?
— Барбара, той се справи добре.
— А какво направи за теб? На трийсет и девет години си. Имаш семейство, а сега ще получаваш помощ като безработен. Той те използва за черната работа и неприятностите, а когато трябваше да се откаже, те повлече със себе си надолу.