— С него свършихме добри неща.
— Той те използваше. Тебе всички винаги са те използвали. А ти не само че им разрешаваш, но и ти харесва. Наистина ти харесва. Предпочиташ тези, дето те обиждат, вместо хората, които наистина са загрижени за теб.
— Себе си ли имаш предвид?
— Себе си. Майка ти. Нат. Така е било цял живот. Безнадеждно е.
Не Нат, искам да отговоря аз, но чувството ми за такт или за самосъхранение, се намесва. Сервитьорката, дребна млада жена със стегната фигура, такава се постига в гимнастически клуб, ни завежда до масата. Нат се пазари с майка си какво ще яде — пържени картофи може, но вместо кока-кола — мляко. Трябва да хапне и малко салата. Момчето хленчи и се върти. Потупвам го леко и му правя забележка да се изправи. Барбара е вдигнала менюто си като бариера между нас.
Беше ли по-щастлива, когато се запознах с нея? Трябва да е била, въпреки че не си спомням много добре. Тя ми даваше уроци, когато поради университетското изискване за изпит по точна наука най-безразсъдно избрах висшата математика. Така и не си получи заплащането. Хлътна по мен. И аз по нея. Обожавах огромния й интелект, красотата й, скъпите й дрехи на човек от заможните квартали, привличаше ме това, че бе дъщеря на лекар и следователно, както си мислех аз, „нормален“ човек. Харесваха ми дори подводните течения на нейния характер, способността й да дава израз на толкова неща, които за мен оставаха далечни. Но най-много от всичко обичах всепоглъщащата й страст към моята особа. Никой преди нея не бе желал тъй настойчиво моята компания и не бе проявявал такава безрезервна преданост към мен. Познавах поне петима-шестима, които лудееха по Барбара. Но тя искаше само мен и дори така ме преследваше, че отначало се смущавах. Предполагам, че духът на епохата я е подтиквал да приласкае това мрачно, непохватно и злочесто момче, което според родителите й бе недостойно за нея.
И тя като мен и Нат беше единствено дете и се чувстваше потисната от възпитанието си. Вниманието на родителите й я е задушавало и е усещала, че то донякъде е фалшиво. Твърди, че винаги била насочвана и използвана като оръдие на техните желания, а не на своите собствени. Често ми е казвала, че аз съм единственият подобен на нея човек, когото познава — не само самотен, но и буквално сам. Дали тъжното в любовта не се състои в това, че винаги искаш да получиш същото, което според теб даваш? Барбара се надяваше, че аз ще бъда нейният герой от приказките — жаба, превърната от милувките й в принц, който ще влезе в мрачните гори, ще изведе нея, пленницата, и ще я избави от обкръжилите я демони. През всичките тези години толкова често съм се провалял в изпълнението на тази задача.
Отделните молекули живот на ресторанта продължават да се въртят около нас. По масите разговарят двойки, работници от късните смени вечерят сами, сервитьорки наливат кафе. И тук седи Ръсти Сабич, трийсет и девет годишен мъж, натежал от бремето на изминалите години и делничната умора. Подканям сина ми да си пие млякото. Отхапвам от сандвича. Само на метър от мен жената, на която близо двайсет години все повтарям колко я обичам, се прави, че не ме забелязва. Разбирам, че на моменти се чувства разочарована. Разбирам, че понякога е лишена от надежда. Разбирам. Аз имам поне този дар да разбирам хората. Но не мога да направя нищо повече за нея. И това, което изсмуква силите ми, не е просто ежедневието. В мен липсва някакво човешко качество. А хората трудно се променят. Аз имам своя история и спомени и бродя из сложния лабиринт на собственото си „аз“, в който толкова често се лутам. Чувам вика, който се надига в Барбара. Разбирам нуждата й. Но мога да й отвърна само с мълчание и тъга. Твърде много от мен — прекалено много — трябва да запазя, за да изпълня грандиозната задача да бъда Ръсти Сабич.
15.
Денят на изборите е ведър и слънчев. Снощи, когато с Майк Дюк, Ларън и Хорган бяхме в кабинета на Реймънд, те твърдяха, че хубавото време ще ни помогне. След като партията вече стои зад Дела Гуардия, Реймънд се нуждае от онези гласоподаватели, които се вдъхновяват не толкова от желанията на местния партиен водач, колкото от самия кандидат. Миналата седмица получихме особен урок. Всеки път, когато нещата тръгнат зле, решаваш, че положението е безизходно. А след това с надежда поглеждаш напред. Снощи в кабинета на Реймънд още говореха за победа. Последното допитване, отново организирано от вестника и Трети телевизионен канал, бе извършено в деня, когато съобщиха кого ще подкрепи Болкаро. То показа, че Реймънд изостава само с пет пункта. Дюк заяви, че според него оттогава нещата са се подобрили и Реймънд пак е набрал инерция просто защото е бил поставен в ролята на догонващ. Стояхме там, четирима възрастни мъже, и се преструвахме, че си вярваме.