— Молто?!
Двамата с Липранзър прекарваме няколко мига под уличната лампа, докато отново прочетем документите. Дума не си разменяме. Отвътре се чува страхотен рев, след което оркестърът пак подхваща „Когато ирландските очи се усмихват“. Предполагам, че Реймънд се е признал за победен.
Опитвам се да успокоя Липранзър. Казвам му да не се тревожи, тъй като няма нищо сигурно.
— Вземи ги — подава ми той фотокопията.
Аз се запътвам към балната зала, а Лип тръгва сам по тъмната уличка покрай кофите за смет и разпиляния боклук.
16.
— Така свърши всичко — казах на Робинсън. — И то зле. Една седмица се виждахме по-рядко, а следващата изобщо не се срещнахме. Не обядвахме заедно, не ми се обаждаше, не се отбиваше в моя кабинет. С една дума, беше ме напуснала.
Знаех, че държи на своята независимост. Отначало се стремях да потуша болката, като си казвах, че това е само демонстрация на свободолюбие и ще е най-добре да не проявявам настойчивост. Но с всеки изминал ден отсъствието й ми действаше и засилваше копнежа ми. Знаех, че е само един етаж по-долу. Не исках нищо друго така, както да бъда в една стая с нея. Три дни подред ходих в ресторанта, където обичаше да обядва. На третия ден тя се появи с Реймънд. Тогава не заподозрях нищо. Бях сляп. И през ум не ми минаваше, че имам съперник. Седях там самичък половин час, втренчен в масата на петдесетина метра от мен, и побутвах листата маруля в чинията. Цветът на кожата й! Косата! Седях сам в пълния ресторант и като си представих допира до плътта й, простенах.
На третата седмица не издържах. Нямаше защо да събирам сили — просто се подчиних на подтика си и една сутрин в единайсет часа влязох в кабинета й. Не носех нито дела, нито записки, изобщо нищо, с което да оправдая появата си.
Нямаше я.
Изгарящ от срам и мъка, стоях със затворени очи на прага и ми идеше да умра, задето съм изоставен.
Докато стоях там в тази поза, тя се върна.
Поздрави ме приветливо. Чуруликащ поздрав. Побутна ме, за да мине. Наблюдавах я как се навежда, за да извади една папка от чекмеджето си. Сърцето ми подскочи, когато вълнената й пола се изопна нагоре и зърнах прасците й. Изглеждаше вглъбена. Четеше описа на делото, застанала зад бюрото си, и почукваше с молив по бележника.
Искам да се срещнем отново, казах.
Тя вдигна поглед. Лицето й беше сериозно. Заобиколи бюрото и се пресегна през мен да затвори вратата. Заговори веднага.
Мисля, че не бива. Поне сега. Сега не бива, Ръсти. Сетне пак отвори вратата.
Седна на бюрото и се зае с работата си. Обърна се, за да включи радиото. Дори не ме удостои с поглед.
Никога не съм си въобразявал, че Каролин Полхимъс ме обича. Просто мислех, че й е приятно с мен. Моята страст, налудничавото ми влечение я ласкаеха, даваха й самочувствие. Така че аз не страдах, задето ме изостави, не бях смазан от мъка. Когато най-после се сетих, че може да се е появил друг мъж, не започнах да мечтая как ще го унищожа. Бях съгласен да я делим. Отказът й ме срази. Терзаеше ме и собствената ми страст. Просто исках онова, което бях имал. Копнеех за плътта на Каролин.
Тази жажда беше неутолима. Докато Каролин и навремето скланяше да бъде с мен от едното желание всичко да върви мирно и кротко. А аз исках да изживея ликуващи мигове, да изгоря в своето обожание, запленен, поробен. Да остана без нея, беше равносилно на смърт. Аз я желаех. Желаех я! Обзет от самосъжаление, по цели нощи седях в люлеещия се стол и я виждах пред очите си.
През онези седмици животът ми сякаш се беше взривил. Чувството за мярка ме напусна, разсъдъкът ми прие гротескните форми на жестока карикатура. Някакъв тип бе отвлякъл четиринайсетгодишно момиче — напъхал я в багажника си, сякаш е търговска стока. В продължение на три дни през час-два се гаврил с нея, а накрая я пребил, ослепил я (за да не го разпознае), захвърлил я и изчезнал. Четох материалите по това дело и присъствах на заседания, където обсъждаха доказателствата. През всичкото това време си мислех колко страдам по Каролин.