Но какво искаш от мен, Ръсти, попита тя на свой ред, загледана безжизнено в огледалото.
Нещо, казах.
Съвет ли?
Щом само това мога да получа…
Тя остави чашата си на бара, сложи ръка на рамото ми и за пръв път ме погледна право в очите.
Вземи да пораснеш, рече и си отиде.
— И за миг — признах на Робинсън — усетих безумно желание да я видя мъртва.
17.
Прякорът на Томи Молто в прокуратурата бе Лудия монах. Той е бивш семинарист, на ръст има-няма метър и шейсет, надминал нормалното тегло с двайсетина килограма; лицето му е надупчено от шарка, ноктите — изгризани. Работи като вол. Не спи по цели нощи, за да подготви някое дело, кара по три месеца без нито ден отдих. Способен юрист, но в преценките си ограничен и фанатичен. Като прокурор винаги имах чувството, че се стреми по-скоро да се сдобие с много факти, отколкото да ги разбере. Гори при прекалено висока температура, за да има стойност пред журито, но е добър помощник на Дела Гуардия — притежава качества, като например дисциплина, които липсват на Нико. Той и Дилей са съученици още от основното католическо училище. Членуват в италианската общност. Молто е от онези, които бяха включени в нея, преди да са достатъчно пораснали, за да ги е грижа къде членуват. Личният живот на Томи е загадка. Ерген е, но никога не съм го виждал с жена, а това предизвиква обичайните предположения, но ако някой ме пита, бих казал, че още е девствен. Необикновената работна напрегнатост сигурно има своите дълбоки причини.
Когато влизам в приемната. Томи както обикновено шепне разгорещено на Нико. В прокуратурата има доста любопитни — към прозорчето на приемната тичаха деловодителки и секретарки да видят как изглежда новият шеф. Като че ли за девет месеца са забравили. Телевизионните екипи бяха следвали Нико дотук и бяха заснели как двамата с Томи седят на твърди дървени столове и чакат срещата с Хорган. Но това е приключило. Репортерите са се разпръснали, а когато влизам, двамата имат едва ли не нещастен вид. Нико дори е без цветето си. Не мога да се стърпя да не подкача Молто.
— Томи Молто! — казвам. — Тук навремето работеше един със същото име, но взехме да мислим, че е умрял. Дано пак се раздвижат нещата, Том.
Тази добронамерено подхвърлена закачка не само не предизвиква смях, но и поражда ужас в погледите им. Надвисналите вежди на Молто се сключват и той се дръпва, когато му подавам ръка. Опитвам се да разсея напрежението, като се обръщам към Дилей. Той поема ръката ми, въпреки че също изслушва поздравленията ми с известна неохота.
— Прав беше, като каза, че ще спечелите — признавам аз.
Нико не се усмихва и дори поглежда настрани. Явно му е доста неловко. Не зная дали кампанията е оставила у Дилей мъничко озлобление, или и той като повечето от нас просто е уплашен до смърт, след като най-сетне е постигнал това, за което е жадувал толкова дълго.
След това посрещане съм сигурен в едно — Нико няма да поиска да ме остави на служба. Дори стигам дотам, че се обаждам в деловодството да ги помоля да ми приберат в кашони някои материали. Късно сутринта набирам номера на Липранзър в полицейското управление. На телефона му, на който, щом него го няма, не отговаря никой, се обажда непознат глас.
— 34–068.
— Дан Липранзър?
— Няма го. Кой го търси, моля?
— Кога го очаквате?
— Кой се обажда?
— Все едно, няма какво да предам — казвам аз, преди да затворя.
Чукам на вратата към съседния кабинет, за да разбера какво смята Мак за всичко това. Излязла е. Питам Юджиния къде е и тя ми съобщава, че Мак е в кабинета на Реймънд за среща с „господин Дела Гуардия“, както го нарича. Била там вече близо час. Стоя до бюрото на Юджиния и се боря със собственото си огорчение. От цялата работа не излезе нищо. Нико вече е „господин Дела Гуардия“. Мак остава на щат, докато стане съдия. Реймънд, тъй или иначе, ще направи пари. Томи Молто заема моето място. А аз ще бъда щастлив, ако другия месец успея да платя вноската за ипотеката.