Още стоя до Юджиния, когато телефонът иззвънява.
— Господин Хорган иска да ви види — казва тя.
Макар че докато крача по коридора, си повтарям, че трябва да запазя хладнокръвие, при вида на Нико, седнал на креслото на главния прокурор, в мен закипява негодувание. Разтрепервам се от гняв, злоба и отвращение. Нико е възприел съвършено собственически маниер. Свалил е сакото си, а изразът на лицето му е сериозен и делови. Познавам го достатъчно добре, за да ми е ясно, че това е маска. Томи Молто седи до него, издърпал стола си леко назад, към стената. Минава ми през ума, че Томи много бързо е овладял изкуството на подлизурството.
Реймънд ми прави знак да седна. Отбелязва, че всъщност Нико ръководи заседанието и затова му е отстъпил креслото си. Самият Реймънд стои прав до канапето. Мак е седнала до прозореца и гледа навън. Тя все още не ме е поздравила и от държането й подразбирам, че никак не й се присъства на тази сцена. Изглежда на нея й е по-трудно, отколкото на мен.
— Тук взехме някои решения — започва Реймънд. Обръща се към Дела Гуардия. Мълчание. При изпълнение на първата си задача като главен прокурор Дилей изведнъж е онемял. — Е, може би аз трябва да поясня в началото — продължава Реймънд. Той е много мрачен. Познавам този насилен израз достатъчно добре, за да схвана, че отвътре му кипи, но се мъчи да запази спокойствие. От атмосферата си личи, че по време на заседанието са хвърчали искри. — Снощи говорих с кмета и му казах, че с оглед предпочитанията на избирателите нямам желание да остана на тази длъжност. Той предложи при това положение да разговарям с Нико, да го попитам дали не иска да встъпи в длъжност по-рано. И тъй като Нико няма нищо против, точно това ще направим. Със съгласието на окръжното бюро в петък се оттеглям.
— В петък ли?! — не мога да се сдържа аз.
— Малко по-скоро, отколкото възнамерявах, но има някои фактори… — Реймънд млъква. В държането му има нещо колебливо. Бори се със себе си. Заема се да подрежда разпилените книжа върху масичката.
Сетне се запътва към етажерката и започва да търси нещо. Изглежда отчаян. Решавам да улесня всички.
— Тогава и моя милост напуска — заявявам. Нико понечва да каже нещо, но аз го прекъсвам. — Ще се чувстваш по-добре, ако започнеш на чисто, Дилей.
— Щях да кажа нещо друго — изправя се той. — Искам да знаеш защо Реймънд напуска толкова скоро. Срещу неговите служители започва разследване. Разполагаме с информация, част от която получихме по време на кампанията, ала не искахме да действаме гадно. Но имаме сведения и смятаме, че проблемът е сериозен.
Стъписан съм от гнева, който Нико излъчва. Чудя се дали няма предвид делото „П“. Може би това е причината Молто да е свързан с въпросното дело.
— Разреши ми да се намеся — казва Реймънд. — Ръсти, мисля, че е най-добре да бъдем откровени. Нико и Том повдигнаха пред мен някои въпроси по делото „Полхимъс“. Не са уверени, че си го водил по най-добрия начин. А ето и аз вече се оттеглям. Тъй че те могат да разгледат този въпрос, както сметнат за добре. Става дума да си дадат професионалната преценка. Но Мак предложи друго нещо. С една дума, споразумяхме се да доведем до твое знание съществуващото положение.
Чакам. Тревогата нахлува миг преди осъзнаването на чутите думи.
— Срещу мен е започнато разследване?! — изсмивам се аз на глас.
Мак най-сетне проговаря от другия край на стаята:
— Никак не е смешно. — В гласа й няма и нотка на закачливост.
— Това — казвам аз — е абсурдно. И какво се предполага, че съм направил?
— Ръсти — казва Реймънд, — сега не е необходимо да обсъждаме подробности. Нико и Том смятат, че е имало някои неща, които е трябвало да извадиш наяве. Това е всичко.
— Не е всичко — внезапно се обажда Молто. Погледът му е пронизващ. — Мисля, че си насочвал делото по грешна следа, че потулваш някои факти, нарочно протакаш нещата вече близо месец. Гледаш да се прикриеш.
— Смятам, че не си в ред — заявявам на Томи Молто.
Мак е придърпала напред стола си.
— Спестете ни всичко това — казва тя. — На този разговор не му е мястото и времето тук и сега.
— По дяволите! — крясвам. — Искам да знам за какво става дума.
— Става дума за това — казва Молто, — че си бил в апартамента на Каролин вечерта, когато е била убита.
Сърцето ми затуптява така силно, че погледът ми заиграва и се размазва. Очаквах някой да ме разпъне на кръст, задето съм имал връзка с жертвата. Но онова, което чух, не ми го побира умът. И аз им го заявявам. Това е безумство! Нелепост!