Пред кашона е оставен друг екземпляр от обвинителния акт. Погледът ми винаги попада върху едни и същи думи — „посегнал със сила и оръжие“. Посегнал vi et armis — юридически термин. Векове наред с тези думи са обвинявани безброй хора за извършени от тях престъпления. Изразът е архаичен, отдавна излязъл от употреба при повечето правни системи, но в законодателството на нашия щат се използва още и докато го чета тук, изпитвам усещането за странно наследство. Попаднал съм в плеядата на големите звезди на престъпния свят — Джон Дилинджър, Синята брада, Джак Изкормвача и милионите по-дребни звездички — налудничавите, измамените, обезчестените, озлобените и много други, които са се поддали на моментно изкушение й в един миг са разбудили тъмните страсти, дремещи във всяко човешко същество.
След двата месеца, през които чрез пресата изтичаше информация, носеха се слухове и клевети и се разпространяваха невероятни клюки, бях сигурен, че ще се успокоя, когато най-сетне се подготви обвинителният акт. Но не излязох прав. Предишния ден Дилей изпрати на Стърк тъй наречения „екземпляр на учтивост“ към обвиняемия. За пръв път прочетох предявените обвинения в шикозния кабинет на Санди, който е на петнайсетина метра оттук, в другия край на коридора. Внезапно сърцето ми и всички други чаркове в мен спряха и ме прониза такава болка, та реших, че нещо в машинката ми се е повредило. Усещах как кръвта се отдръпва от лицето ми и разбирах, че страхът ми излиза наяве. Опитвах се да изглеждам сдържан не защото исках да се покажа смел, а защото изведнъж разбрах, че единственото, което мога да проявя, е именно сдържаност. Санди седеше до мен на канапето и аз направих някакъв паралел с Кафка.
— Ще прозвучи ли ужасно и банално, ако кажа, че не мога да повярвам на това? — попитах. — Че съм изпълнен с недоумение и ярост?
— Разбира се, че няма да можеш — отговори Санди. — Съвсем естествено. Самият аз, който имам трийсетгодишна практика като адвокат по наказателни дела в този град, не мога да повярвам, а вече мислех, че съм видял всичко. Всичко! И не го казвам току-тъй. Ръсти, веднъж имах един клиент, чието име, разбира се, не мога да издам, но той тупна двайсет и пет милиона долара в злато на кюлчета точно там, където си седнал. Слитък върху слитък — купчина, висока над половин метър. С една дума, аз, който съм виждал какво ли не, седя вечер у дома и си мисля: „Боже Господи, какво страхотно и ужасяващо нещо“.
Изречени от Санди, тези думи звучаха трогателно — те побираха истината за света. Мекият му испански акцент придава изтънченост на речта му дори когато говори за ежедневни неща. Достойнството, което той излъчва, е успокояващо. С течение на времето бях открил, че се вкопчвам във всеки мил жест като удавник за сламка.
— Ръсти — рече Санди и побутна листа, който държах в ръка. — Ти не обърна внимание на единственото нещо — започна той, а сетне затърси подходяща дума, — което е насърчително.
— Кое е то?
— Не си уведомен съгласно член пети.
— Аа… — промълвих аз и през тялото ми премина тръпка. В нашия щат, в случай че прокурорът поиска смъртно наказание, трябва да уведоми лицето за това още когато повдига обвинението. При всичките ми догадки относно намеренията на Дилей някакво ревностно вътрешно съпротивление ми бе попречило през тези два месеца дори за миг да допусна такава възможност. Погледът ми изглежда разкри моето смущение и дори срама, че вече така съм се откъснал от професионалното ежедневие. — Не ми е минало през ум — казах отпаднало.
— Разбира се — усмихна се мило Санди, — всички имаме тези навици.
По съвета на Санди отсъствахме от града, когато бе предявено обвинението. Барбара, Нат и аз отидохме на гости при приятели на тъста ми в една вила близо до Скейджън. През нощта се чуваше шуртенето на водопада Краун, а пъстървата кълвеше повече от когато и да било. Но, разбира се, в ума ми се въртеше само онова, което ставаше на шестстотин километра на юг от нас. На другия ден Джордж Ленърд от вестник „Трибюн“, който бе намерил по някакъв начин телефонния номер на вилата, ме потърси за коментар. Отпратих го към Стърн. По-късно, когато се прибирах отвън, чух Барбара да говори по телефона с майка си. Щом остави слушалката, подтикван от някакво непреодолимо любопитство, попитах: