— Навсякъде ли са разтръбили?
— Навсякъде — по телевизията, в двата вестника… На първа страница, със снимки. Бившият ти колега Дилей им е съобщил какви ли не гадости.
Оказа се, че ми е спестила цялата истина. Делото ми се бе появило и по заглавните страници на жълтата преса: ГЛАВЕН ПРОКУРОР ОБВИНЕН В УБИЙСТВО — ЛЮБОВНИК НА ЖЕРТВАТА. В ОКРЪГ КИНДЪЛ СЕКСЪТ, ПОЛИТИКАТА И НАСИЛИЕТО СЕ СМЕСВАТ В ЕДНО.
Не само местната, но и националната преса разнищваше случая дни наред. От любопитство започнах сам да чета. Библиотеката в Ниъринг има чудесна читалня за периодика, пък и нали нямах какво толкова да правя през тези дни. По съвета на Стърн отказах да си подам оставката като прокурор и бях отстранен от длъжност, но си получавах заплатата. В резултат на това се заседявах в библиотеката повече време, отколкото съм предполагал, че мога да издържа на такова място. Седях заедно с възрастните мъже и бездомните старици и се наслаждавах на тишината, докато попивах всеки ред от различните описания на моя разгул. Както винаги вестник „Ню Йорк Таймс“ се придържаше към сухите факти, наричаше ме „господин“ и поместваше най-подробно описание на обстоятелствата, но без коментар. За мое учудване не друг, а националните списания за новини — „Таим“ и „Нюзуик“ — се постараха да направят от случая сензация.
И двете статии бяха придружени с една и съща снимка, направена от един дръвник, когото наблюдавах два дни подред да се крие зад храстите около дома ми. Накрая Стърн ме посъветва да изляза и да го оставя да ме снима, при условие че обещае да се чупи. Така и стана. Подвижните телевизионни станции, които според съседите са прекарали цяла седмица пред нас, докато ние се криехме в Скейджън, засега не са ни обсадили отново.
На практика това няма голямо значение. След като в продължение на дванайсет години съм бил прокурор по някои от най-нашумелите дела в града, вестниците и телевизионните станции разполагаха с достатъчно кадри, за да могат непрекъснато да показват лицето ми. В Ниъринг, появя ли се на улицата, всички втренчват поглед в мен. Сега в държането на познатите ми има някаква въздържаност, едно забавяне с част от секундата, преди да ме поздравят. Утешенията, които ми се предлагат, са малко и са смешни, неуместни; жената от химическото чистене ми казва: „Неприятна работа“, а момчето от бензиностанцията ме пита дали наистина съм този, за когото чете във вестника. Библиотеката ми харесва и поради факта че там не ти се разрешава да говориш.
А как се чувствам аз, така мигновено повален, сринат, станал от образцов гражданин презрян парий? Да кажа, че нямам думи, ще е неточно. Думи имам, но те са толкова много. Нервите ми съвсем са се разклатили. Глождят ме тревога и страх, потапям се в гняв и скептицизъм. Но най-често съм в състояние на вцепенение, на някаква апатия, която ми служи за убежище. Дори когато се размисля за Нат и за това как бъдещето му ще се провали, безпокойството ми е притъпено от усещането, че случилото се засяга само мен. Само аз съм жертвата, което донякъде мога да понеса. Придобил съм повече от фатализма на баща ми, отколкото предполагах. Една част от съществото ми винаги е проявявала недоверие към разума и реда. Животът е просто вид опит. По някакви почти непонятни причини ние се стремим да вървим напред. На моменти съм удивен, че съществувам. Започнал съм да наблюдавам обувките си, докато пресичам улицата, тъй като фактът, че се движа, отивам нанякъде, върша нещо, понякога ми се струва изумителен. Изглежда ми много странно, че при цялото ми нещастие животът продължава.
Почти през всичкото време съм в това състояние — отнесен, блуждаещ. Разбира се, голяма част от времето си прекарвам в чудене защо се случи така. Но откривам, че в даден момент способността ми за преценка изчезва. Размислите ми сякаш водят до тъмна и плашеща крайност, до ръба на един черен водовъртеж от параноя и ярост, от който досега успявам мигновено да се отдръпна. Знам, че на определени нива не мога да понеса много повече, и не го правя. Тогава насочвам мислите си към времето, когато делото ще приключи, към крайния резултат. Искам — с отчаяние, чиито размери не могат да бъдат обхванати от метафора — искам това никога да не се бе случвало. Ако можеше само всичко да бъде така, както преди да позволя животът ми да се взриви от Каролин и последвалите събития. А после пак ме обземат грижи за Нат — какво ще се случи с него? Как да го опазя? Как да му спестя срама? Защо го доведох дотам, че кажи-речи, да е сирак? В известен смисъл това са най-кошмарните ми мигове: терзае ме безсилие, немощ, задавят ме сълзи. А после, един-два пъти през последните седмици, у мен се прокрадва необичайно чувство, по-леко от въздуха, по-успокояващо от морския бриз, една надежда, която неканена нахлува в мен и ме оставя с усещането, че съм се възкачил върху висок крепостен вал и имам смелостта просто да погледна напред.