Липсата на прямота у Санди приляга повече на класическия му маниер, на официалността, която го е обвила като брокатена завеса. Но знам, че това преследва и други цели. Може би не пита, защото не е убеден във верността на отговора, който ще получи. В системата на правосъдието се смята за даденост, за аксиома, неоспорима като законите на гравитацията, че обвиняемите рядко казват истината. Полицаи и прокурори, адвокати и съдии, всички знаят, че застаналите на подсъдимата скамейка лъжат. Те лъжат най-тържествено; лъжат с потни длани и шарещи погледи или по-често с детинска наивност и гневно изумление, че някой поставя под съмнение достоверността на думите им. Лъжат, за да спасят себе си или своите приятели. Лъжат за удоволствие, или защото им е станало навик. Лъжат и за важни неща, и за дребни, за това кой е започнал, кой го е измислил, кой го е извършил и кой е съжалявал. Но тъй или иначе, лъжат. Това е кредото на обвиняемия. Лъжи полицаите! Лъжи адвоката си! Лъжи съдебните заседатели! Ако те осъдят, лъжи инспектора по условно осъдените! Лъжи съседа си по легло! Разтръби, че си невинен! Остави у тия мръсни копелета съмнение, недоумение. Все нещо може да се промени.
Така че ако Санди започнеше да вярва безрезервно на всичко, което кажех, трябваше да пренебрегне професионалния си опит. Затова и не пита, което има още един плюс. Ако оборех нововъзникнали доказателства с твърдения, които пряко противоречат на досегашните ми обяснения пред Санди, правната етика може да го принуди да не ме посочва за свидетел, а аз държа да свидетелствам. По-добре да види всичко, с което разполага прокуратурата, да е сигурен, че паметта ми, както казват адвокатите, е напълно „свежа“, преди да пита за моята версия. В системата, където клиентът е склонен да лъже, а адвокатът, който търси неговото доверие, може да не му помогне да направи това, Стърн работи в малките открити пространства, които остават. Той най-вече желае да представи тезата си интелигентно. Не иска да остане заблуден или хипотезите му да бъдат ограничени от необмислени изявления, които се оказват оборими. С наближаването на делото ще трябва да узнае повече подробности. Тогава може да ми зададе онзи въпрос и аз непременно ще му отговоря. Засега обаче Стърн както обикновено действа с най-изкусните и неангажиращи средства за проучване, с които да сондира.
— Теорията на Дела Гуардия звучи приблизително така — казвам аз. — Сабич е обхванат от фикс идеята си за Полхимъс. Обажда й се. Не може да се откъсне току-така от нея. Копнее да я види. Една вечер, понеже знае, че жена му ще излиза и че може да се срещнат незабелязано, той й се обажда, моли я да се срещнат и накрая Полхимъс се съгласява. Ляга с него в името на старото приятелство, но след това нещо се обърква. Може би Сабич я ревнува заради друга връзка. Може би Каролин му заявява, че това е краят. Каквото и да е то, Сабич иска повече, отколкото тя му дава. И в един момент превърта. Удря я с тежък предмет и решава да инсценира изнасилване. Сабич е прокурор. Знае, че по този начин ще бъдат заподозрени десетки. Така че я завързва, отваря прозорците, за да изглежда, че някой е нахълтал неканен, а после — това е най-гадното — изважда противозачатъчната й диафрагма, за да няма доказателства, че доброволно е легнала с някого. Като всички престъпници, разбира се, допуска няколко грешки. Забравя, че го е черпила с питие, когато е пристигнал, и че е оставил чашата на бара. И не се сеща — може би дори не подозира — че химиците ще могат да идентифицират контрацептивното вещество. Но ние знаем, че именно той е извършил престъплението, тъй като е укрил посещението си у Полхимъс през вечерта на убийството — факт, който се потвърждава от веществените доказателства.
Това изложение ми действа странно успокояващо. Безсърдечният и равнодушен анализ на дадено престъпление е станал дотолкова част от моя живот и съзнание, че гласът ми не звучи тревожно и не чувствам дори капка безпокойство. Светът на престъпленията си има свой жаргон, толкова безскрупулен, колкото този на джазмена е благозвучен, и като си служа с него, отново чувствам, че съм между живите, между тези, които гледат на злото като на познато, макар и противно явление, с което трябва да се занимават така, както лекарят изучава болестите под микроскоп. Продължавам.
— Такава е теорията на Нико, нещо подобно. По въпроса за предумишлеността ще трябва да заеме донякъде изчаквателна позиция. Той може да твърди, че Сабич е бил намислил да я очисти от самото начало и че е избрал тази вечер, за да има алиби, ако тя откаже наново да разпалят старите страсти. А може би Сабич е бил на друга вълна: „Няма да живееш, ако не си моя!“. Това ще зависи от нюансите в доказателствата. Вероятно при прочитане на обвинението Нико няма да се обвърже с теза, но горе-долу ще следва такава линия. Как звучи?