Реймънд млъква. Въздействащият стил на неговото слово пред погледите на толкова хора, които вече го мислят за победен, предизвиква осезаемо раздвижване в залата, докато той крачи към мястото си. Свещеникът изброява някои подробности по погребението, но аз ги пропускам край ушите си. Решил съм: ще се върна в службата. Нали Реймънд пожела да продължа издирването на убиеца. Никой няма да има нищо против, най-малко пък самата Каролин. Вече съм й засвидетелствал своята почит. Дори прекалено, би рекла тя. И твърде често. Тя знае — сигурен съм в това — че вече не тъгувам за Каролин Полхимъс.
2.
В службата витае особено предчувствие за бедствие. Като че ли нищо не е на мястото си. Коридорите са празни, а телефоните звънят в изтощителна последователност. Две секретарки, единствените останали тук, тичат нагоре-надолу и отговарят на обажданията.
Дори и в най-добрите времена прокуратурата на окръг Киндъл е имала потискащ вид. Повечето от прокурорите работят по двама в стаи, чиито размери навяват зловещата атмосфера на Дикенсов роман. Сградата е строена през 1897 г. в зараждащия се тогава стил на административните здания. Монолитна тухлена постройка, украсена с няколко колони в дорийски стил, за да се знае, че е обществена, с напречни греди над вратите и прозорци, които се отварят навътре. Стените са боядисани в болнично зелено с оттенък на плесен. Най-лошото е светлината, която се стеле като жълтеникава течност или по-точно като лепкав шеллак. И ние — двеста изтерзани служители — се трудим тук, като се опитваме да се справим с всяко престъпление, извършено в едномилионния град и в окръга, наброяващ още два милиона души. През лятото е влага като в джунглата и остарелите климатични инсталации боботят над несекващия звън на телефоните. През зимата радиаторите съскат и свистят. Дори по пладне имаш чувството, че е привечер. Това с то прокуратурата в Средния запад.
В моя кабинет, скрит зад вратата като бандит от уестърните, само че седнал, ме чака Липранзър.
— Вече е при червеите, а? — пита той.
Казвам нещо по адрес на нежната му душа и мятам сакото си на един стол.
— Впрочем ти къде беше? Всички по-стари полицаи бяха там.
— Не понасям да ходя по погребения — сухо отвръща Липранзър.
Според мен има нещо многозначително във факта, че полицай, който се занимава с убийства, не понася погребенията, но не успявам да направя връзката веднага и затова отминавам тази мисъл. Служебният живот: в него се сблъсквам с толкова символи на скрития смисъл на нещата, който ми убягва всеки ден; те са като издутини на повърхността, като сенки, витаещи подобно на призраци.
Връщам се към настоящето. На бюрото ми има бележка от Макдугъл, шефа по административните въпроси, и плик, оставен там от Липранзър. Бележката на Мак се състои само от един въпрос: „Къде е Томи Молто?“. Минава ми през ума, че при всичките ни подозрения за политическа интрига не бива да пренебрегваме очевидното — някой трябва да провери болниците и апартамента на Томи. Един прокурор вече е мъртъв. Това е и причината за плика от Липранзър с етикет от полицейската лаборатория — ИЗВЪРШИТЕЛ: НЕИЗВЕСТЕН. ЖЕРТВА: К. ПОЛХИМЪС.
— Знаеш ли, че покойната е оставила наследник? — питам, докато търся ножа за разрязване на пликове.
— Ами! — възкликва Липранзър.
— Още е хлапе. Има-няма двайсет години. Беше на погребението.
— Ами! — повтаря Липранзър, докато оглежда цигарата си. — Аз пък си мислех, че като отиде човек на погребение, поне изненади няма да има.
— Един от двама ни трябва да поговори с него. Следва в университета.
— Дай ми адреса, ще ида да го видя. Морано пак ми рече тази сутрин: „Прави каквото искат хората на Хорган!“. — Морано е шефът на полицията, съюзник на Болкаро. — Чака да види как ще се сгромоляса Реймънд — продължава Липранзър.
— И той, и Нико това чакат. Днес се натъкнах на Дилей. — Разказвам му за срещата. — Много е въодушевен от себе си. Дори му повярвах за миг.
— Ще постигне повече, отколкото си мислят хората. Тогава ще има да си биеш главата, че не се кандидатира.
Правя физиономия в смисъл: „Кой знае?!“. Лип ме разбира и от половин дума.
За събирането по случай петнайсетгодишнината от завършването на университета получих анкета с много лични въпроси, на които ми бе трудно да отговоря: „От кой съвременен американец се възхищавате най-много?“, „Кой е най-ценният предмет, който притежавате?“, „Назовете най-добрия си приятел и го опишете“. След като се двоумих известно време над последния въпрос, накрая вписах името на Липранзър. „Най-добрият ми приятел е полицай. Висок е 173 см, тежи 55 кг, след като се е наял, косата му е близната отпред и стърчи, а в погледа му се спотайва дребнавата злобица, която се чете в очите на всеки млад безделник. Пуши два пакета «Кемъл» на ден. Не знам какво общо имаме, но се възхищавам от него. Много е добър в работата си“.