— Уендъл Макгафен.
— Да, Уендъл. Това са въпроси, за които първият заместник може да не намери време, докато е на работа през деня.
— А защо съм казал на Липранзър да не иска справка за домашния ми телефон?
— Тук е по-трудно — кима Санди. — Но можем, струва ми се, да приемем, че човек, който се смята за невинен, би изключил себе си като заподозрян, тъй че да не се налага един зает детектив да си губи времето. — Как само построява изразите си: „Но можем, струва ми се, да приемем…“, просто жонглира с тях.
— А госпожа Крапотник? — питам аз, като намеквам за очакваните показания, че ме е видяла около апартамента на Каролин.
— Заедно сте водили дело. Имали сте въпроси за обсъждане. Разбира се, че ако искате да сте извън прокуратурата на окръг Киндъл, където обстановката е доста мрачна, няма да отидете в Ниъринг, където живееш ти. Никой не отрича, че някой път сте били в апартамента й. Отпечатъците ти са на чашата. — Усмивката на Санди крие много. Защитата му започва да се оформя и той е много убедителен. — Не — казва Санди. — Дела Гуардия не може да посочи теб, нито пък по всяка вероятност жена ти. Така че е изправен пред трудности. Разбира се, Ръсти, някои хора вече шушукат за връзката ви. Сигурен съм, че половината прокурори в окръга сега твърдят, че са ви подозирали. Но слуховете не се признават за доказателства. Прокуратурата няма свидетели. Следователно не могат да докажат подбуди. Бих бил по-обнадежден, ако не съществуваше проблемът с твоето свидетелстване. — Големите му черни очи, дълбоки и сериозни, за момент се спират върху моите. Проблемът с моето свидетелстване. Има предвид проблемът с казването на истината. — Но това са въпроси на бъдещето. В края на краищата нашата задача е просто да създадем съмнения. И може би когато Дела Гуардия приключи с делото, журито ще се чуди дали не си жертва на злощастно стечение на обстоятелствата.
— Или дали всичко това не ми е било скроено.
Санди е разумен, здравомислещ човек. В отговор на моето подмятане погледът му отново става мрачен. Явно би предпочел да няма илюзии между клиента и защитника. Поглежда часовника си. Представлението наближава. Хващам го за китката.
— Какво би казал, ако ти съобщя, че Каролин май се е занимавала с дело за подкупване на прокурор? А прокурорът по делото е бил Томи Молто?
Санди мисли дълго и лицето му е напрегнато.
— Моля те да обясниш.
Аз накратко му разказвам за делото „П“. Това е следствена тайна, обяснявам. Досега съм предпочитал да не я споделям с никого.
— И докъде доведоха разследванията ти?
— Доникъде. В деня, в който напуснах, прекъснаха.
— Трябва да намерим начин да продължим. При нормални обстоятелства бих предложил частен детектив. Може би ти имаш друга идея? — Санди изгася пурата си в пепелника. Той мачка угарката внимателно и за момент я поглежда с възхищение. Преди да стане и да си облече сакото, въздъхва. — Да се нападне прокурорът, Ръсти, е тактика, която почти винаги доставя удоволствие на клиента, но рядко убеждава журито. Както споменах и преди, политическото ти противопоставяне срещу Дела Гуардия и фактът, че си го уволнил, са неща, които ще го опетнят, ще намалят доверието в него. Те ще ни помогнат да обясним усърдието на прокурора да те обвини при недостатъчни доказателства. Но преди да се насочим по пътя на атаката, трябва да обсъдим въпроса много внимателно. В нашия щат, както знаеш, рядко се печели дело чрез разкриване задните мотиви на противната страна.
— Разбирам — отговарям аз. — Само исках да знаеш.
— Ясно. И оценявам това.
— Просто — продължавам аз — тъй смятам. Не поради стечение на обстоятелствата се стигна дотук. — И изведнъж, подтикван от внезапен импулс, аз най-после успявам да кажа това, което атрофиралата ми гордост тъй дълго не ми позволяваше. — Санди, невинен съм.
Санди се пресяга и както само той умее, ме потупва по ръката. В погледа му се чете дълбока, ако щете, и заучена тъга. И като срещам съчувствения израз на кафявите му очи, разбирам, че Алехандро Стърн, един от най-добрите адвокати в този град, е чувал тези страстни изявления за невинност прекалено много пъти досега.
19.
В два без десет аз и Джейми се срещаме с Барбара на ъгъла на улиците „Гранд“ и „Файлър“ и тримата отиваме в Съдебната палата. На стъпалата под колоните ни очаква ордата журналисти. Знам един страничен вход през помещението на климатичната инсталация, но решавам, че ще мога да приложа този номер само веднъж, а ме обзема мрачното предчувствие, че в някой бъдещ ден ще имам още по-голямо желание да избегна настървената тълпа с нейните прожектори и микрофони, с блъсканицата и крясъците й. Поне засега съм съгласен да си пробия път, като повтарям: „Нямам какво да кажа“.