Пръв до нас стига Станли Розънбърг от Пети канал — голям хубавец е той, само дето зъбите му са доста издадени. Оставил е оператора и режисьора си назад, приближава сам и тръгва успоредно с нас. С него си говорим на малки имена.
— Някакъв шанс да заснемем нещо?
— Никакъв — отговарям аз.
Кемп понечва да се намеси, но аз го възпирам. Продължаваме напред.
— Обещаваш ли, че ако промениш решението си, първо на мен ще обадиш?
— Не сега — казва Джейми и хваща ръкава на Станли. Станли, което му прави чест, запазва добрия тон. Представя се и повтаря предложението си на Кемп. Отбелязва, че ако точно преди процеса се излъчи интервю с мен, щяло да бъде добре за всички. Стърн никога не би ми разрешил да правя изявления, но докато наближаваме стъпалата и тълпата с камери, фотоапарати и микрофони, Кемп просто казва: „Ще си помислим“. Когато тръгваме нагоре по стълбите, Станли изостава, а двамата с Кемп, както сме застанали от двете страни на Барбара и сме я хванали за лактите, общо взето, я изтикваме, докато си пробиваме път.
— А какво ще кажеш за факта, че Реймънд Хорган ще свидетелства срещу теб? — изкрещява Станли, докато се разделяме. Обръщам се рязко. Станли е оголил грозните си зъби. Знаел е, че с това ще успее. Откъде ли го е научил, недоумявам аз. Може да го е предположил, когато е чел делото, където е приложен списъкът на свидетелите на Нико. Но Розънбърг има дългогодишни връзки с Реймънд и инстинктът ми подсказва, че той не би използвал току-тъй името му.
В съдебната палата не се допускат камери и когато се мушваме през въртящата се месингова врата, само репортерите от вестниците и радиото успяват да ни последват в пакет: те тикат пред лицата ни микрофоните си и крещят въпроси, на които никой от нас не отговаря. Докато бързаме по коридора към асансьорите, докосвам пръстите на Барбара, която ме е хванала под ръка.
— Как си? — питам аз.
Изглежда напрегната, но казва, че е добре. Станли Розънбърг не е толкова хубав на живо, колкото по телевизията, добавя тя. Отговарям й, че това важи за всички, които гледаме на екрана.
Разпоредителното заседание ще бъде ръководено от почитаемия Едгар Мъмфри, председател на Окръжния съд на окръг Киндъл. Ед Мъмфри напусна прокуратурата приблизително по същото време, когато аз постъпих там. Дори тогава гледаха на него с благоговение по една причина — много е богат. Баща му открил верига от кина в града, които след време успешно превърнал в хотели и радиостанции. Ед, естествено, се труди, за да изглежда незасегнат от влиянието на богатството си. Беше прокурор почти десет години, след това започна частна практика, която трая само година-две, и стана съдия. Доказал е, че е честен, способен съдия, комуто не достига съвсем малко, за да го считат за превъзходен. Миналата година стана председател на съда — назначение, което има преди всичко административен характер, въпреки че той води всички разпоредителни заседания и преговаря и приема самопризнания, когато са направени в началния стадий на процеса.
Сядам на първия ред в мрачната съдебна зала, която е в стил рококо. Барбара, в елегантен син костюм, сяда до мен. Недоумявам защо е решила да сложи и шапка, от която се спуска груба черна мрежа — вероятно трябва да минава за воалетка. Мисля да й кажа, че още не е дошъл моментът за погребението ми, но тя никога не е споделяла пристрастието ми към черния хумор. До мен са седнали трима художници от местните телевизионни станции, които рисуват профила ми. Зад тях са репортерите и редовните зяпачи — всички те очакват реакцията ми, когато за пръв път публично бъда наречен убиец.
В два часа откъм гардеробната влиза Нико, следван плътно от Молто. Дилей е без задръжки и продължава да отговаря на въпросите на репортерите, които го следват и в малката странична стаичка. Той им говори през отворената врата. Прокурорът, помислям си аз. Проклетият прокурор. Барбара ме е хванала за ръката и с появата на Нико я стиска малко по-силно.
Когато преди дванайсет години за пръв път се видях с Нико, веднага познах в него някогашното дете тарикатче от етническа общност като тези, с които бях учил и играл на улицата, човека от онзи тип, на когото с годините съзнателно бях решил да не заприличам — неприятен хитрец, самохвалко и бърборко. Но тъй като нямах голям избор, с него създадохме бързата връзка на новобранци. Обядвахме заедно. Помагахме си за делата. След няколко години в резултат на различията в характерите ни пътищата ни постепенно се разделиха. Като бивш сътрудник на председателя на щатския Върховен съд, мен ме възприемаха повече като професионалист, юрист. А Нико, както десетки други прокурори преди него, постъпи в прокуратурата с вече създадени политически връзки. Слушах го как говори по телефона. Преди това бе ръководил партийната организация в избирателния район на братовчед си Емилио Тонети, който като окръжен съветник бе осигурил назначението на Нико — едно от последните политически назначения, на което Реймънд се бе съгласил. Нико познаваше половината вкарани с ходатайство протежета и партийни функционери в общината и никога не престана да купува билети за политическите мероприятия — били те излети или вечери, както и да ухажва силните на деня.