В кротките периоди като сегашния, предаността й е безгранична. Навремето тя силно желаеше да ми отдаде цялото си внимание. И аз, който й разказвах наблюдения и истории, когато се прибирах, ставах неин посланик за външния свят. Имах ли дела, често се прибирах у дома след единайсет или дори след полунощ, но Барбара ме чакаше, затоплила вечерята, загърната в халата си. Сядахме заедно, а тя като дете от трийсетте години, което е застинало пред радиото, поглъщаше съсредоточено и любопитно онова, което се е случило през деня. Съдовете потракваха, аз говорех с пълна уста, а Барбара се смееше и удивляваше на свидетелите, полицаите и адвокатите, които виждаше само чрез разказите ми.
А за мен? Какво остава за мен? Аз, разбира се, ценя верността и всеотдайността, добрината и вниманието, когато ми се засвидетелстват. Миговете на безкористна любов, отдадени само на мен, са балсам за раненото ми самочувствие. Но би било пресилено и фалшиво да твърдя, че не съществуват моменти, когато я мразя. Аз, обиденият син на един озлобен човек, не мога напълно да овладея своята уязвимост от мрачните й настроения. При нейните пристъпи на убийствена язвителност чувствам как ръцете ми потръпват, готови да я удушат. Като защита срещу тези периоди съм се научил да потъвам в безразличие, което с времето взе да ми става присъщо. И тъй, започнахме една болезнена игра — дърпане на въже, при което и двамата отстъпваме назад, уж за по-сигурна позиция.
Но тези времена сега са отминали и почти забравени. Сега сме пред прага на някакво прозрение. Какво ме държи да не рухна? Може би копнеж? В блажените следобеди на нега, дори когато вратите и прозорците на душата ми са разтворени широко за една дълбока благодарност, почти го улавям. Никога не сме изкарвали дълго без моментни бури — Барбара не е способна на продължително спокойствие. Но пък сме достигали и до най-вдъхновени върхове. С Барбара Бърнстейн аз съм изживял най-прелестните мигове в живота си. Първите ни години бяха безгрижни, енергични, пълни с буйна страст и трудно обяснимо усещане за тайнственост: понякога копнея тези дни да се върнат и като ровя назад в спомените си, вехна и загивам, опипвайки слепешката пътя назад; аз съм като някое несполучливо създание от научната фантастика, недоносче, което се клатушка на ампутирани крайници и се моли на съществата, към които и то някога е принадлежало: „Дайте ми шанс! Върнете времето!“.
Докато следвах право, Барбара вече преподаваше. Живеехме в двустайно апартаментче — овехтяло, занемарено, пълно с буболечки и всякакви паразити. Посред зима от радиаторите капеше вряла вода, а мишките и хлебарките бяха превзели всички шкафове под нивото на мивката. Само защото минаваше за студентско жилище, този дом не бе категоризиран като гето. Хазяите ни бяха гърци, мъж и жена, кой от кой по-болнав. Чувахме кашлицата му през всички сезони. Тя пък страдаше от артрит и слабо сърце. Когато веднъж месечно отивах да плащам наема, изпитвах ужас, тъй като щом се отвореше вратата, ме лъхваше дъх на гнило и някаква гадна миризма като на вкиснато зеле. Но само това можехме да си позволим. Като извадехме от учителската й заплата учебните ми такси, се доближавахме до официалния критерий за бедност.
Често се шегувахме, че сме толкова бедни, та единственото забавление, което можем да си позволим, е любовта. Този хумор се дължеше повече на неудобството ни, че малко прекаляваме. Това бяха чувствени години. С нетърпение очаквах края на седмицата, която се влачеше едва-едва. Тогава си устройвахме пир за двама с бутилка вино, последван от вълшебна протяжна нощ. Започвахме любовната игра още в хола и разсъбличайки се много бавно, се местехме по мокета към спалнята. Това понякога продължаваше повече от час — отпускахме се един върху друг, претъркулвахме се, пак се вкопчвахме; превъзбуден от сласт, галех втвърдените гърди на моята мургава малка красавица, тръпнеща в екстаз. Една такава вечер, малко преди да стигнем до спалнята, видях, че щората ни е вдигната: двамата възрастни съседи от отсрещния апартамент ни наблюдаваха. В невинния израз на лицата им се четеше такова смайване, очите им бяха тъй широко отворени и недоумяващи, че още ги виждам в спомените си като две подплашени животинки — зайци или сърни. Реших, че не са ни наблюдавали дълго, което въобще не облекчаваше срама ми. Двамата с Барбара се бяхме изправили в цял ръст, голи-голенички. Знам, че тя също ги видя, защото, когато се отскубнах от прегръдката й и понечих да пусна щората, ме спря. Дръпна ме за ръката и рече: „Не ги гледай“. После пак прошепна: „Не ги гледай“, а упойващият й дъх пареше лицето ми. „Ей сега ще се махнат“.