Нов смях.
— Ваше Благородие — казва Нико. — Това не е ли въпрос, който трябва да се реши от журито?
— Напротив, господин Дилей Гуардия, това е въпрос преди всичко на съда. Аз трябва да съм удовлетворен, че доказателството е състоятелно. Че прави твърдението, което подкрепя, по-вероятно. Сега още не се произнасям, но, сър, ако не сте значително по-убедителни от досега, предполагам, че като му дойде времето, ще се произнеса, че това доказателство няма отношение към делото. А когато отговаряте на искането на господин Стърн, може да решите да вземете това предвид, тъй като, ако няма да представяте това доказателство или да разчитате на него при разпита на подсъдимия, тогава ще трябва да отхвърля искането на защитата.
Ларън се усмихва. Нико, разбира се, е прекаран. Съдията на практика му каза, че твърдението няма да бъде допуснато. Изборът на Нико се състои в това да реши дали да загуби Молто и да направи безплоден опит да представи това доказателство, или да задържи Томи и да се лиши от доказателството. Всъщност той няма какво да избира — по-добре да вземеш половин хляб, отколкото нито троха. Изявлението ми пред Молто изведнъж бе заличено.
Молто се приближава до подиума.
— Господин съдия… — казва той и млъква, защото Ларън го прекъсва. Добронамереността изцяло е изчезнала от лицето му.
— Господин Молто, няма да ви позволя да дискутирате допустимостта на вашите показания. Току-виж успеете да ме убедите, че тук не бива да бъде приложено вековното правило, забраняващо на прокурора да бъде свидетел по водено от него дело. Но докато не го направите, няма да ви слушам повече.
Ларън приключва набързо. Казва, че ще се видим на осемнайсети август при започването на процеса. Той напуска подиума, като хвърля един последен поглед към репортерите.
Молто продължава да стои и раздразнението му е видно. Той винаги е имал един лош за прокурор навик — да позволява недоволството му да личи. Но съдията Литъл и той се атакуват по този начин от много години. Споровете им бяха прословути. Изгонен от Болкаро в съдийския Сибир, съдията Литъл прилагаше собственото си сурово правосъдие. За него полицаите винаги бяха виновни в грубо отношение към задържания, освен ако не докажеха противното. Молто, притиснат и горчиво нещастен, обикновено заявяваше, че сутеньорите, наркоманите и джебчиите, някои от които се явяваха всекидневно в съдебната зала на Ларън, се изправяли да го аплодират, когато той заемал мястото си в залата. Полицаите ненавиждаха съдията Литъл. Те измисляха расистки епитети, доказващи не по-малко въображение от това на хората, които пратиха човек на Луната. Ларън отдавна вече работеше в центъра, когато завърших следствието на „Нощните светии“, а Лайънел Канили все още се оплакваше, когато чуеше името му. Имаше една история по повод дело за побой, която Канили сигурно ми бе разправял поне десет пъти. Обвиняемият бил доведен от полицай, който твърдял, че лицето се е съпротивлявало при арестуване. Полицаят на име Манос казал, че той и подсъдимият се спречкали, след като подсъдимият го обидил.
Какво те нарече, попитал Ларън.
Манос отговорил, че в съда му било неудобно да повтори.
Защо, господин полицай, нима се страхувате да не обидите присъстващите? Ларън посочил към предните редове, където седели сутрешните подсъдими — сбирщина от проститутки, джебчии и наркомани. Говорете спокойно, добавил.
Нарече ме мръсен копелдак.
От залата се разнесли подсвирквания, дюдюкания и смях. Ларън ударил няколко пъти с чукчето за тишина, но и той се смеел.
Но, господин полицай, попитал Ларън, все още усмихнат, не знаехте ли, че в нашата общност това е израз на добри чувства?
Гражданите в залата подивели. Появили се вдигнати юмруци, символ на свобода за черните, и ръце, трескаво преплитащи пръсти в негърски поздрав. Манос понесъл всичко това мълчаливо. След малко Молто произнесъл заключителните си думи, а Ларън решил делото в полза на подсъдимия.