— Страхуваш ли се? — внезапно питам тази вечер, както вървим.
— Искаш да кажеш дали ме е страх, че няма да се измъкнеш ли? — Процесът наближава със застрашителна скорост и дори моят осемгодишен син тутакси разбира какво искам да кажа.
— Да.
— Неее.
— Защо не?
— Просто не се страхувам. Това са куп глупости, нали? — Той ми хвърля примижал поглед изпод козирката на накривената си бейзболна шапка.
— Донякъде е тъй.
— Те ще направят този процес, ти ще им кажеш какво се е случило наистина и всичко ще свърши. Така казва мама.
Ох, сърцето ми ще се пръсне — „така казва мама“. Прегръщам през рамо моя син, повече от всякога удивен от безпределната му вяра в нея. Не мога да си представя какви са тези терапевтични сеанси между майка и дете, чрез които тя го е убедила така да ме подкрепя. Това е чудо, което само Барбара би могла да постигне. Именно тази връзка ни крепи като семейство — най-много на света обичам Нат, а той обожава своята майка. Дори и в тази крехка възраст, кипящ от буйната енергия на осемгодишно човече, той се разнежва пред Барбара, както пред никой друг. Единствено на нея й е разрешено да го прегръща дълго; те се радват на особена хармония, взаимност и доверие. Той по-скоро прилича на нея, отколкото на мен — чувствителен, притежаващ нейния пъргав ум, спохождан от мрачните й потайни настроения. Тя му отвръща със същата преданост. Нат винаги присъства в мислите й. Вярвам й, когато казва, че ако роди друго дете, не би могла да го дари със същата обич.
Никой от тях не се чувства добре, когато е отделен от другия. Миналото лято Барбара прекара четири дни в Детройт на гости при Йета Грейвър, нейна колежка и приятелка, за която бе научила, че е станала професор по математика. Обаждаше ни се по два пъти на ден. А Нат беше като ранено зверче — намусен, страдащ. Единственият начин да го склоня да легне беше да гадая на глас какво точно правят в този момент майка му и Йета.
Сега вечерят в малко ресторантче, започвах аз. Поръчали са си риба. Тя е запечена с много малко масло. И двете пият по чаша вино. После ще се изкушат да хапнат нещо сладко за десерт.
Пай ли, питаше Нат.
Пай, отговарях аз.
Моят син, този, за когото винаги съм си мечтал, заспиваше, представяйки си как майка му яде сладкиши.
24.
— Здравей — казва Марти Полхимъс.
— Здравей — отговарям аз. Като завих от площадката и мярнах фигурата с дълга коса, помислих, че е Кемп, с когото трябваше да се срещна тук. Вместо това видях момчето, за което месеци наред дори не се бях сещал. Стоим сами в коридора пред апартамента на Каролин и се наблюдаваме. Марти протяга ръка и здраво стиска моята. Не показва видима неприязън и едва ли не се радва, че ме вижда. — Не очаквах да те срещна — казвам накрая, като търся начин да го запитам защо е тук.
Той вади от джоба на ризата си копие от разрешителното на съдията Литъл за оглед на апартамента.
— Получих това — казва Марти.
— О, разбирам — казвам на глас. — Това беше само формалност. — Съдията нареди да уведомим адвоката, упълномощен да управлява имота — бивш прокурор на име Джек Бъкли. Явно Джек е изпратил уведомлението на момчето. — Идеята е да ти се даде възможност да възразиш, ако имаш нещо против да влезем и да разгледаме нещата на Каролин. Нямаше нужда да идваш.
— А, нищо. — Докато говори, момчето се поклаща напред-назад.
Не показва, че има намерение да си отиде.
Опитвам се да поведа разговор и го питам какво прави.
— Когато говорихме миналия път, ти спомена, че може да пропаднеш поради слаб успех и тогава ще се върнеш у дома.
— Така и стана — казва простичко той. — Всъщност прекъснах. Писаха ми двойка по физика. А по английски изкарах три. Бях сигурен, че и там ще ме скъсат. Прибрах се у дома преди месец и половина. Вчера се върнах тук, за да си прибера боклуците.
Извинявам му се — помислил съм, че щом е тук, нещата са се оправили.
— Ами че те се оправиха. Поне що се отнася до мен.
— Баща ти как го прие?
Той вдига рамене.
— Не беше много щастлив. Особено за тройката. Тя го огорчи. Но каза, че годината ми е била тежка, че ще поработя малко и пак ще се върна. — Марти се оглежда разсеяно. — Та както и да е, като получих това нещо, реших да мина да видя за какво става дума.
Психолозите имат едно понятие „неадекватен“. Точно такова е това момче — застанало на приказки пред апартамента, където майка му е била убита, с човека, когото всички смятат за престъпника. За миг се чудя дали въобще знае за какво става дума. Но заглавието на уведомлението е видно: „Народът срещу Сабич“. А и не е могъл да пропусне непрестанните вестникарски съобщения относно предявеното обвинение. Не е отсъствал толкова дълго.