— Бива си го тоя, а? — обръщам се към него.
Той съвсем сериозно ме пита:
— Кой от двамата?
— Имах предвид полицая.
— Не е лош човек. Каза, че този… как му беше името… господин Кемп, навремето бил музикант в „Галактикс“.
Когато потвърждавам факта, момчето, както си знаех, подсвирва от възхищение, след което замълчава. Помайва се известно време, но накрая изплюва камъчето.
— Ченгетата ме привикаха.
— Така ли? — Още си мисля за чашите на бара.
— Питаха ме… такова… за вас. За оня път, дето дойдохте да ме видите.
— Това им е работата на ченгетата.
— Аха. Искаха да знаят дали не сте се изпуснали нещо за отношенията ви. Тъй де, с Каролин. Нали вдявате?
Трябва здраво да се стегна, че да не се сгромолясам. Бях забравил. Бях забравил какво съм казал на тоя перко. Ето ти го коза на Нико. Така той ще докаже връзката. Причернява ми от яд и страх.
— На няколко пъти ме попитаха. Казах им… такова де… че сме водили сериозен разговор, прав ли съм?
— Да.
— И че не сте споменали нищо от тоя род.
Поглеждам го.
— Добре ли сторих? — пита той.
Редното е да му напомня да казва истината.
— Много добре — отговарям.
— Мисля, че не сте вие убиецът.
— Благодаря ти.
— Какво ще човъркат в душите на хората?
Усмихвам се. Вдигам ръка, за да го подканя да тръгваме, но внезапно ми просветва една мисъл. Осъзнаването й и ужасът се стоварват отгоре ми като тежък чук. Обзема ме такава паника, че краката ми започват да се люлеят, дори се огъват, и аз посягам към перилата. Глупак такъв, мисля си, кръгъл глупак! Монтиран му е микрофон. Нико и Молто са го подготвили. Затова е тук, затова се появи ни в клин, ни в ръкав. Влиза в апартамента и наблюдава всичко, което вършим, а след това отвън ме подлъгва да потвърдя, че е постъпил добре, като е дал неверни показания. Току-що сам си прочетох присъдата. Свършено е с мен. Усещам, че ще припадна. Отново залитам, но този път назад.
Марти протяга ръка.
— Какво ви е?
Когато го поглеждам, разбирам, че не съм наред. Идеята ми е абсурдна. Та той е само по тясна тениска и шорти. Няма дори колан. Никой не може да скрие микрофон под тези дрехи. Нали видях как Гленденинг го претърси. А и погледът му не може да лъже. Насреща ми стои добродушно, плахо, объркано наркоманче.
Потта е избила през ризата ми. Като изстискан съм, душа не ми е останала.
— Нищо ми няма — отговарям му аз, но той все пак ме подхваща за лакътя, докато слизаме надолу по стълбите. — От тая къща е — казвам. — Действа ми зле.
25.
Три часът през нощта. Събуждам се, сърцето ми бие учестено, а влажната от пот възглавница протрива врата ми, така че все още упоен от съня, понечвам да разхлабя въображаемата вратовръзка. Понадигам се, опипвам въздуха, сетне пак се отпускам назад. Задъхвам се, а ударите на сърцето ми туптят в ухото, прилепено на възглавницата. Съновидението е още пред очите ми — лицето на мама, разкривено от болка, изтерзано и мъртвешки бледо; такова, каквото бе в края на дните й. Най-мъчително беше, като срещнех погледа й, в който се четеше безпомощност и ням ужас.
Преди болестта, която я довърши бързо, майка ми изживяваше най-спокойния период от зрялата си възраст. Тя и баща ми вече се бяха разделили, въпреки че все още работеха заедно в пекарната. Той се беше преместил при една вдовица, госпожа Бова, чиято настоятелност помня още от времето, когато мъжът й бе жив, а тя идваше в дюкяна. За мама съвместният живот с баща ми бе владение на страха и раздялата им всъщност се оказа своего рода освобождение за нея. Интересът й към външния свят изведнъж се разпали. Тя се превърна в една от първите радиослушателки, които редовно се обаждаха по телефона, за да участват в различни предавания. Произнасяше се по въпроси като любов между момчета и момичета от различни раси, дали да се узакони употребата на марихуана, кой е убил Кенеди и тъй нататък. На масичката в хола трупаше стари вестници и списания, бележници и картончета, на които си водеше записки, докато се подготвяше за предаванията през следващия ден. Майка ми, която някога имаше фобия към излизането извън кооперацията или дюкяна и ако трябваше да иде някъде следобед, започваше приготовленията си рано сутрин, тя, която още осемгодишен ме изпращаше на пазар, за да не излиза от дома — изведнъж тази моя майка се превърна в известна местна личност заради прямотата на възгледите си по различни житейски въпроси. Трудно ми беше да я възприема толкова променена, след като отдавна се бях примирил с предишния й затворен живот и бях свикнал с крайните й чудатости.