Шеста поред дъщеря на еврейски профсъюзен деец от Ирландия, майка ми е била на двайсет и осем години, когато се е омъжила за баща ми, четири години по-млад от нея. Сигурен съм, че той се е оженил заради спестяванията й, които са му помогнали да отвори дюкяна. А пък и по нищо не личеше, че поне майка ми се е омъжила по любов. Била е стара мома, а предполагам, и тогава същата особнячка, тъй че едва ли е имала други кандидати. Поведението й, както аз го виждах, клонеше към лудост и често беше неуправляемо — люшкаше се маниакално от мигове на безгрижна веселост до часове на мрачно безмълвие. Понякога направо обезумяваше. Тогава непрестанно ровеше в натъпкания си скрин или търсеше нещо в кутията с шевните принадлежности и току пискаше възбудено. Тъй като рядко напускаше дома, на сестрите й им стана навик да я навестяват. Това беше смело начинание от тяхна страна. Когато лелите ми идваха, баща ми, който уж си говореше сам на глас, ги обвиняваше, че се месят в чужди работи, а ако беше пиян, не се посвеняваше да ги заплашва с побой. Две от тях, Фло и Сара, идваха най-често. Те бяха оперени, решителни жени, метнали се на баща си, и лесно го удържаха със строгите си погледи и храброст, като че ли насреща им се бе изпречило лаещо зло куче. Нищо не можеше да ги възпре, след като си бяха наумили, че ще закрилят нас, плахите души — майка ми Роузи и особено мен. Тези лели бдяха като орлици над племенника си — през цялото му детство. Те ми носеха бонбони, водеха ме на бръснар и ми купуваха дрехи. Грижеха се за възпитанието ми толкова методично, та чак когато станах на двайсет и няколко години, прозрях истинския размер на добрината им. И някак си, без да разбера как е станало, израснах със съзнанието, че съществуват два свята — майчиният и другият, в който живееха сестрите й и към който след време разбрах, че и аз принадлежа. През детството и младостта си приемах като безспорна даденост, че майка ми не е, както се казва, редовна; знаех, че обожанието ми към нея е мое съкровено чувство — другите не го разбираха, а и аз не можех да им го обясня.
Наистина ли се интересувам какво би си помислила тя сега? Предполагам, че да. Кое дете не би се интересувало? Едва ли не се радвам, че не доживя да види всичко това. През последните си месеци беше у нас. Още живеехме в едностаен апартамент в града, но Барбара не позволи майка ми да отиде другаде. Спеше на канапето в хола и рядко ставаше от него. Барбара почти неотклонно седеше до нея на твърд дървен стол. Към края майка ми постоянно й говореше — отпуснала глава върху възглавницата, с лице, смалено до неузнаваемост от болестта, и втренчен гаснещ поглед. Барбара държеше ръката й. Шепнеха си тихо. Не различавах думите, но звукът бе неспирен като шуртене на чешма. Барбара Бърнстейн, дъщерята на изискана дама от богатите предградия, и майка ми — с помътено съзнание, но все тъй благ нрав, пътуваха една към друга, като пресичаха проливите на самотата, докато аз както винаги бях изпълнен с покруса и не потърсих собствен път към умиращата старица. Наблюдавах ги от вратата — за Барбара тя беше майката, която не я тормози с изискванията си; за Роузи жена ми беше детето, което няма да я пренебрегне. Когато заемах мястото на Барбара, майка ми ме хващаше за ръката. Сещах се ако не друго, поне да й повтарям често, че я обичам. Тя се усмихваше немощно, но рядко ми проговаряше. Към края й не аз, а Барбара й поставяше инжекциите демерол. Тя още пази кутия с вещи на майка ми — старо вретено, картончета от картотеката, писалка „Паркър“ със златен писец, която използваше за бележките преди участието си в предаванията. В тази кутия са останали и няколко спринцовки.
Намирам чехлите си в мрака и вземам халата от гардероба. Сгушвам се на люлеещия се стол в хола и опирам стъпала на ръба на седалката. Напоследък се каня да пропуша отново. Не чувствам необходимост, но поне нещо да правя в тези окаяни часове на нощта, през които напоследък често съм буден.
Измислил съм си една игра, която наричам „Кое е най-страшното“. Много от нещата, с които се сблъсквам сега, изглеждат по-скоро досадни, отколкото страшни. Не ме интересува как ме зяпат жените, когато се разхождам из центъра на предградието. Не се вълнувам за репутацията си или задето до края на живота ми много хора неволно ще се отдръпват при споменаване на името ми, дори ако обвиненията бъдат оттеглени още утре. Не се тревожа за това колко трудно ще бъде да си намеря работа като юрист, ако бъда оправдан. Но емоционалното износване, безсънието, маниакалната тревога — за всичко това не мога да се преструвам или да го омаловажавам. Най-лошото е това среднощно събуждане и миговете, преди да се осъзная, когато решавам, че ужасът няма да свърши. Все едно че в тъмното търся ключа за лампата и никога не съм сигурен (тук ужасът е най-голям), никога не съм сигурен дали ще го открия. И колкото повече търся, толкова повече здравият разум, останал в мен, се руши, изчезва, превръща се в мехурчета — като таблетка, разтваряща се във вода, и започва да ме поглъща дивият мрак на някаква безкрайна и вечна паника.