Това е най-лошото, това и тревогите ми за Нат. В неделя ще го качим на влака за лагера „Окауака“, недалеч от Скейджън — там ще прекара трите седмици, през които се предвижда да продължи процесът. Като си спомням това, тихичко се качвам по стълбите и заставам в тъмния коридор пред вратата му. Напрягам слух, докато уловя ритъма на дишането му, а след това се мъча да дишам в същия ритъм. Докато го наблюдавам как спи, ме завладяват странни мисли — представям си човека като сбор от атоми и молекули, кожа и вени, мускули и кости. За миг се опитвам да погледна и на сина си като сбор от тези компоненти. Но не успявам. Никога не можем да надскочим способностите си за възприемане на околния свят. За мен Натаниъл представлява врящият котел от чувства, които изпитвам към него. За мен той е нещо огромно, вечно и безгранично, каквато е обичта ми. Нат не подлежи на разчленение или съединение. Той е моето момче, кротко и красиво в съня си, и аз съм благодарен, че в този суров живот съм способен на такава нежност.
Ако ме осъдят, ще ме отделят от него. Дори Ларън Литъл ще ме изпрати в затвора за дълги години. А мисълта да изтърва остатъка от детския му живот ме съсипва, разнебитва ме. Странно, но изпитвам много малко осъзнат страх от самия затвор. Боя се от изгнаничеството и раздялата. Животът в килията също ме тревожи. Но дори когато си налагам да мисля за крайните последствия, които вероятно ме чакат, за физическите ужаси, които ще изпитам, рядко успявам да ги извикам в съзнанието ми.
Все пак имам представа какво е там. Прекарал съм доста дни в Ръдиард, щатския затвор, където изпращат всички убийци. Обикновено отивах, за да разпитам свидетел. Гледката е потресаваща. Решетките, боядисани в черно, са от дебели железни пръти, а зад тях са всички тези типове, които… сега изведнъж ме осенява мисълта… са толкова еднакви. Черните си бръщолевят своите маниакални шеги и приказки. Белите са нахлупили ниско плетени шапки. Латиноамериканците те гледат злобно. Сред тях е може би човекът, когото сте отбягвали в коридора или на автобусната спирка, и детето, за което още в гимназията сте се убедили, че ще стане нехранимайко. Това са хората, чиито недостатъци са като белези, и те са се насочили към затвора със същата неотклонност, с която изстреляната нагоре стрела се връща на земята.
Не е възможно да изпитваш някакво съчувствие към това съсловие. Чувал съм всякакви истории. Тези зловещи анекдоти са част от невидимото мастило, което почерня сънищата ми. Да бъда сред тях ще е жестоко изтезание. Зная, че нощем споровете се решават с ножове, че баните са свърталища на извратените типове. Зная какво се случи с Маркъс Уитли, един от онези, които разпитвах по делото „Нощните светии“. След като преметнал някого в сделка с наркотици, го завели в гимнастическия салон, проснали го по гръб, вдигнали му ръцете и го накарали да държи щанга с по сто и двайсет килограма от всеки край, която се стоварила върху него като гилотина. Известна ми е демографията на „квартала“ — шестнайсет процента убийци, петдесет процента с присъди за насилствено престъпление. Чувал съм за блудкажите, които ядат, за наблъсканите килии, за клозетната воня в някои крила. Наясно съм, че всеки месец в различни части на затвора се установяват законите на някоя банда и надзирателите с дни отказват да ходят там. Знам какво представляват и самите надзиратели; осмина бяха осъдени от федералния съд, задето по време на новогодишното тържество с насочено оръжие наредили до стената дванайсет чернокожи затворници и се редували да ги замерят с камъни и тухли.
Представям си какво се случва с такива като мен, защото ми е известно какво се случи с някои, на които съм помогнал да бъдат изпратени там. Ето например случая с Марси Лупино, който винаги изплува пръв в съзнанието ми, когато се сетя за затвора. Марчело беше от обичайно срещания тип — обикновен предприемчив американец, счетоводител, който в началото на кариерата си се занимавал с изготвяне на шансовете при конните състезания за момчетата от квартала, където израснал. След време счетоводната фирма на Марси процъфтяла и той решил, че не му е необходим допълнителният труд. Тогава Джон Конти, един от „момчетата“, го уведомил, че не ще може да ги зареже току-тъй. И Марси Лупино, уважаван счетоводител, председател на родителско — учителската асоциация и член на съвета на директорите на две банки, човек, който не би си позволил никакво шикалкавене със сметките на важните си клиенти, всеки следобед точно в три и трийсет напускал кантората си, за да изготви списъците с шансовете за залагане за мачовете и конните надбягвания. Всичко било добре, докато един ден някакво ченге от федералните служби издало местонахождението на помещенията за незаконно залагане. Агентите от данъчната служба нахълтали там ненадейно и намерили Марси Лупино заедно с още пет-шест души и три милиона долара под формата на фишове за залагане, федералните служби искали да изкопчат от Марси всичко, което знае, но той можел добре да смята. Двете години затвор, които можеха да му лепнат за комар, използване на пощата и телефонните линии за незаконни залагания и участие в организираната престъпност бяха като десет минути в сравнение с това, което можеха да му сторят Джон Конти и „момчетата“. Щяха да му отрежат тестисите, да му ги напъхат в устата и да го накарат да ги сдъвче. При това Марси добре знаеше, че това не е метафора.