Тогава ми се обади Майк Таунсенд от отдела за организирана престъпност. Искаше да предостави на Марси по-големи „стимули“, че да проговори. Предявихме обвинение срещу него от името на щата и когато беше осъден, замина за щатския затвор Ръдиард вместо за федералния „туристически лагер“, на който беше разчитал, тъй като в него има „шведска маса“ и тенис кортове, щеше да преподава счетоводство на затворници, учещи задочно, и на всеки три месеца да преспива с госпожа Лупино според съществуващия график за отпуски. Вместо това го отведоха, завързан с вериги за човек, който беше извадил с ключ очите на малката си дъщеричка.
След шест месеца Таунсенд ми се обади и отидохме до щатския затвор да видим дали на Лупино му е дошъл умът в главата. Открихме го да копае в градината. Отново се представихме, което едва ли бе нужно. Марси Лупино се подпря на мотиката си и заплака. За пръв път виждах мъж така да ридае — целият се тресеше, лицето му доби виолетов цвят, а сълзите се изливаха от очите му като от чешма. Ниският, пълничък, оплешивял четирийсет и осем годишен мъж ревеше, та се късаше. Но не искаше да говори. Каза ни само едно нещо: „Ня’ам съби“. Нищо друго.
Докато се връщахме, надзирателят ни обясни какво се е случило.
Огромен негър на име Дроувър хвърлил око на Лупино. Той бил такъв човек, че никой в затвора не смеел да му каже „не“, дори и италианците. Влиза една нощ в килията на Лупино, вади си члена и кара Лупино да го смуче. Лупино не ще, Дроувър го хваща за косата и започва да блъска лицето му в рамката на кревата, докато не оставя здрав зъб в устата му — само бодящи корени и парчета, но нито един цял зъб.
Директорът си има принцип, казва надзирателят. Ще ти превържем раните, ще те закърпим, но докато не проговориш, никакво специално лечение. И този смотан Лупино няма да си получи изкуственото чене, докато не каже кой му е избил зъбите. А Лупино не казва, защото знае какво го чака после, никой тук не е глупав. Не, казва надзирателят, не продумва. А старият Дроувър се смее и се хвали, че е свършил чудесна работа. Сега големият му член влизал добре в беззъбата уста. Твърди, че имало много жени, с които не се чувствал така добре. Надзирателят, истински познавач на човешката природа, се облегна на пушката и се засмя. От престъплението, заяви той на Таунсенд и за мен, няма печалба.
Бягай, мисля си аз, докато седя в тъмното и си спомням за Марси Лупино. Бягай! Мисълта ме осенява внезапно — бягай. Като прокурор никога не ми беше ясно защо обвиняемите изчакват до края, за да бъдат изправени пред съд, присъда и затвор. Но факт е, че повечето изчакват, както правя и аз сега. Имам хиляда и шестстотин долара в банковата си сметка и нито цент повече. Ако успея да изтегля парите от сметката на Барбара, ще ми стигнат да се устроя, но тогава вероятно ще загубя единственото, което ме подтиква към свободата — възможността да виждам Нат. А дори да можех да прекарвам с него лятото в Рио де Жанейро, Уругвай или другаде, откъдето не могат да ме екстрадират за убийство, отчаяната ми фантазия не е достатъчна да си представя как ще оцелея, без да знам езика или да имам способности, които тамошните култури биха признали. Мога просто да изчезна в центъра на Кливланд или Детройт, да заживея под чуждо име и никога да не видя отново сина си. Но какъв живот ще е това? Дори в тези мрачни часове искам същото, което желаех, когато вечер слизах от автобуса и се потапях в китната зеленина на Ниъринг. Понякога искаме от света толкова малко, тъй дребни неща ни дават сили. Седя в тъмното, свит на стола, и докато треперя, си представям миризмата на цигарения дим.