Ърнестин му пошушва нещо. Съдебните заседатели, от които ще се изберат членовете на журито, са в коридора.
Те влизат — седемдесет и пет души, на дванайсет, от които скоро ще бъде поверено да решават какво ще стане с моя живот. Не са нищо особено, обикновени хора. Могли са, без да използват призовки и анкети, да хванат първите седемдесет и пет души, срещнати на улицата. Ърнестин извиква шестнайсет от тях да седнат в отделението за журито, а останалите упътва към първите четири реда от страната на обвинението, които след голямо недоволство охраната бе освободила от зрителите, като ги беше изпратила да чакат на опашка в коридора.
Ларън започва да обяснява характера на делото на хората, от които ще се избират съдебни заседатели. По време на своята кариера може би е виждал да се избират хиляда журита. Този едър и хубав чернокож мъж, колкото странен, толкова и умен, тутакси влиза под кожата на съдебните заседатели. И белите го харесват, дори може би се стремят да му подражават. Вероятно това е единственият момент, в който предимството на Ларън пред обвинението е тъй голямо. Той умее да предразполага съдебните заседатели, изкусно улавя скритите подбуди и до дъното на душата си е предан на общочовешките принципи. Обвиняемият се смята за невинен до доказване на противното. Невинен. Като седите тук, вие трябва да мислите, че господин Сабич не е извършил престъпление.
— Прощавайте, сър, вие, на първия ред. Как се казвате?
— Махалович.
— Господин Махалович. Извършил ли е господин Сабич престъплението, в което е обвинен?
Махалович, набит мъж на средна възраст, със сгънат в скута си вестник, свива рамене.
— Не бих могъл да знам, господин съдия.
— Господин Махалович, свободен сте. Дами и господа, разрешете ми да ви кажа още един път какво трябва да предполагате. Господин Сабич е невинен. Аз съм съдията. Аз ви казвам това. Приемате, че той е невинен. Докато заседаваме, искам да наблюдавате всичко внимателно и да си казвате: „Там седи невинен човек“.
Той надълго и нашироко разяснява, че обвинението има за задача да докаже вината по несъмнен и безспорен начин и че обвиняемият има право да мълчи. Обръща се към слаба сивокоса жена, която седи зад празния стол, заеман допреди малко от Махалович:
— Ето вие, госпожо, не мислите ли, че ако човекът е невинен, той трябва да се изправи и да го каже?
Жената се разкъсва от вътрешно противоречие. Тя видя какво се случи с Махалович. Но пред съдията не бива да се лъже. Оправя яката на роклята си, преди да отговори:
— Да, така мисля.
— Разбира се. Трябва да приемете, че господин Сабич също мисли така, тъй като ние предполагаме, че е невинен. Но той не е длъжен да говори. Защото в Конституцията на Съединените щати е казано, че не е длъжен. А това означава, че ако бъдете съдебен заседател по това дело, ще си обещаете да изхвърлите тази мисъл от главата си. Защото господин Сабич и неговият адвокат господин Стърн може да са решили да се облегнат на това конституционно право. Хората, които са написали Конституцията, са казали: „Бог да ви благослови, господине, Бог да ви благослови, господин Сабич, не е необходимо да давате обяснения. Обвинението трябва да докаже, че сте виновен. Вие може да не се оправдавате, ако не желаете“. И господин Сабич няма да може да се възползва от тази благословия, ако, който и да е от вас си мисли, че все пак той би трябвало да дава обяснения.
Като прокурор винаги съм намирал тази практика на Ларън за непоносима и двамата — и Нико, и Молто, изглеждат пребледнели и разстроени. Независимо от това колко пъти са повтаряли, че съдията е прав, все пак не очакват, че обясненията му ще бъдат толкова разпалени. Нико изглежда доста измъчен, но слуша вглъбено. Отслабнал е и тъмните кръгове на повехналата кожа под очите му са се увеличили. Да подготвиш такова важно дело за три седмици, е ужасно трудно. Особено ако в същото време ръководиш и прокуратурата. Още повече, трябва да е разбрал колко много е заложил. Сякаш с помощта на самолет беше изписал на небето: „Гледайте Нико дела Гуардия!“. Ако загуби, той никога не ще има същия авторитет в прокуратурата. Така неговият безмълвен стремеж да стане заместник на Болкаро ще бъде пресечен твърде скоро. Рискува кариерата си много повече, отколкото аз моята. Всъщност напоследък осъзнах, че след това обвинение и този шумен процес моята кариера вероятно е приключила завинаги.
После Ларън засяга въпроса за отразяването на делото от информационните средства. Той разпитва съдебните заседатели какво са чели досега. За онези, които извъртат, посочва статията на първа страница на днешния „Трибюн“, която обявява началото на процеса. Съдебните заседатели винаги лъжат по този въпрос. Иска ли някой да се отърве от участие в състава на журито, обикновено намира начин. А повечето от онези, които идват в съда, горят от желание да участват в дело и не са готови да си признаят очевидни основания за отвод. Но Ларън постепенно измъква истината от тях. Почти всеки тук е чул нещо за това дело и над двайсет минути съдията им обяснява, че това е информация без стойност.