– Горе-долу. Не съм специалист като Ана и някои други познати.
– Ами баща ти? Той разбира ли?
– Ако смятаме включването на компютъра за „разбиране“. По знания стои някъде между дилетант и некадърник.
Стърн се засмива с глас.
– Значи трудно си го представяш да инсталира заличаващ софтуер и да трие имейлите си?
Изсмях се при тази мисъл. Наистина, казвам това, защото ми се иска татко да е невинен. Но с убеждението, с което вярвам в гравитация, съм готов да твърдя, че той никога не би могъл да направи такова нещо сам.
– Мислех си да направим една демонстрация с компютъра на баща ти, за да докажем колко абсурдна е теорията на обвинението – отбелязва Стърн. – Това те прави най-подходящия свидетел по много причини.
– Както кажете – съгласявам се аз.
Стърн поглежда часовника си, златен „Картие“, който като че ли отразява цялата елегантност и пунктуалност на собственика си. Марта ме чака.
Ставам.
– Благодаря за разговора, господин Стърн.
– Санди – отново се опитва да ме поправи той.
29.
Нат, 22 юни 2009 г.
Когато излизам от срещата с Марта, татко ме чака – с навити ръкави, свалена вратовръзка и разкопчана яка. Оплаква се от безсъние и след дългия кръстосан разпит изглежда смачкан. Под очите му има синкави сенки, лицето му е изгубило цвета си. Да бъдеш едновременно отчаян и уплашен, това е може би най-лошата емоционална комбинация.
– Тежък ден – отбелязвам.
Той свива рамене. В последно време баща ми често изглежда изпаднал в апатия, като клошар.
– Утре ще се случи нещо важно, Нат – казва. Очаквам да обясни, но той замълчава за известно време, после се намръщва: – Още не мога да говоря за това. Съжалявам.
Изглежда безсилен, ограничен от правилата, сякаш единственото, което му остава, е да чака и да се надява. Сигурен съм, че това е причината умът му да е зациклил от месеци, търсейки решение в тази безизходица.
– Имаш ли нужда от нещо, татко? Нещо да ти донеса от къщи?
Той се втренчва в мен, докато асимилира въпроса.
– Някоя и друга вратовръзка ще ми дойде добре – отговаря, сякаш ме моли за сладолед, нещо, за което си е мечтал дълго време. – От три седмици сменям все същите две. Можеш ли да отидеш? Донеси ми четири-пет, моля те. Ще се зарадвам на виолетовата, която майка ти ми купи за Коледа.
Спомням си, че според мама това щяло да подобри обичайния му външен вид на вехтошар.
Едно от малкото полезни неща, които правя за баща си, е да ходя до къщата в Ниъринг и да му нося различни лични вещи. Около месец преди началото на процеса татко се премести на хотел в Сентър Сити, където ще остане до края на делото. Не искаше да губи време в пътуване преди и след дългите дни в съда. Но по-важното, беше му писнало от репортерите, които изскачаха от храстите всеки път, когато се появеше пред входната врата.
„Мирамар“, където е отседнал, няма нищо общо с морето въпреки името си и е от тези хотели, чието ръководство предпочита да сменя табелите и клиентелата си, вместо да прави ремонти. Мебелировката в колониален стил във фоайето изглежда, сякаш още помни посещението на Джордж Вашингтон, а в два от ъглите на стаята тапетите са увиснали като езици на уморени кучета. Тези неща като че ли не правят впечатление на баща ми, който се прибира само за да преспи, след като със Стърн приключат приготовленията за следващия ден. От време на време се шегува мрачно, че така свиквал с по-тесни помещения.
Истината е, че точно сега баща ми живее изцяло в своя вътрешен свят, вглъбен в делото. Когато не е в съдебната зала, обикновено се занимава със законови и фактологически справки в кантората на Стърн. Стъписващо е, защото изглежда, сякаш няма надежда за изхода на процеса, но може би това е единственият начин да се справи. Би било много по-добре, ако имаше приятели да го разсейват, но баща ми се оказва невероятно самотен човек. Обвиненията в убийство, още повече за втори път, не го правят много приятна компания, пък и без това той никога не е водил активен социален живот, защото майка ми имаше фобия от външния свят, но и недоволстваше, ако той отидеше някъде без нея. Дори бившите му колеги рядко се обаждат. Той беше доста затворен, когато работеше в съда, и единственият му истински приятел там, Джордж Мейсън, също като мен е свидетел и засега трябва да стои далеч от него. Идеята, която толкова ме възмути преди няколко месеца, че баща ми е излизал с жена, сега ми се струва добра, пък ако ще да е само за компания на вечеря или кино; но той изглежда абсолютно незаинтересован от нищо извън делото и предпочита да прекарва малкото си свободно време сам.