Деби Диас я издири два дни, след като разговаря с мен, но аз вече бях предупредил Ана, че детективката е хитра лисица. Двете с Диас се срещнали в кантората на Ана в присъствието на един от старшите партньори като неин адвокат. Когато полицайката я попитала кой какво е правил в нощта преди смъртта на майка ми, тя ѝ отговорила, че била твърде притеснена от първото си посещение в къщата като моя приятелка и нямала ясни спомени. През цялото време повтаряла: „не съм сигурна“, „може да не е вярно“, „не си спомням точно“. Диас се отказала по средата на разпита. Прокурорите записаха името на Ана в списъка със свидетелите си заедно с всички други разпитани от полицията по време на разследването, включително жената от химическото чистене, което баща ми ползваше. Това е стар трик, за да скрият действителните си свидетели. Затова Ана няма право да присъства в съдебната зала, но винаги се интересува какво е станало вътре.
Сега в отговор на моя въпрос тя ми напомня, че мама настоя татко да отвори хубавото вино, което ѝ бяхме донесли, и да налее по малко на всеки. Никой от двама ни не помни със сигурност дали е отпила от чашата си или от тази в кухнята.
– Ами ордьоврите? Спомняш ли си да е яла от тях?
– За бога, Нат, откъде да знам? Може би е взела от зеленчуците и соса. Спомням си, че баща ти ѝ подаде целия поднос, но ми се струва, че после го отнесе, когато двамата излязохте да печете месото. Не знам. – Ана се намръщва. – Ти как се чувстваш след всичко това?
Разпервам безпомощно ръце. Постоянно се учудвам колко натъжен и неспокоен се чувствам, когато оставя татко. Налага се да мобилизирам целия си кураж.
– Можеш да си представиш – измърморвам. – Чух всичко и трябва да призная, че тези типове, Молто и Бранд, са убедителни, защото всичко, което казват, изглежда логично. Но въпреки това не мога да приема, че това е истина.
– Защото е лъжа. – Ана винаги енергично защитава татко. – Това е невъзможно.
– Невъзможно ли? Е, не е в противоречие с физическите закони.
Ана ме поглежда със зелените си очи. Никога не успявам да я впечатля, когато се опитвам да философствам.
– Баща ти не е способен на такова нещо.
Замислям се над това за секунда.
– Знам, че си работила за него, но колкото и да сме близки, не мога да не призная, че баща ми е доста затворен човек. – С Ана често имаме такива спорове, когато аз давам израз на съмненията си, а тя ми помага да ги преодолея. – Спомням си, когато бях малък… сигурно съм бил на дванайсет, защото тъкмо си бяхме дошли от Детройт, а татко още работеше в окръжния съд… двамата отивахме някъде с колата. Едно от делата, които той водеше, беше доста нашумяло. Някаква жена беше убила съпруга си, свещеник в една от големите църкви. Оказа се, че мъжът бил гей. Тя нямала представа, а когато узнала, го убила, като отрязала члена му, докато спял. Умрял от загуба на кръв.
– Звучи ми логично – подсмихва се Ана. На момичетата това винаги им се струва по-смешно, отколкото на момчетата.
– На мен ми се струва болезнено – отговарям. – Както и да е, защитата нямаше голям избор, освен да се опита да докаже, че жената временно е загубила разсъдъка си. Призоваха много свидетели, които твърдяха, че не била способна на такова нещо. Попитах татко какво мисли. Винаги беше приятно да говорим за такива неща, защото знаех, че той не би обсъждал подобни въпроси с никой друг. „Мислиш ли, че не е била на себе си?“ – попитах го. Той отговори: „Нат, човек не може да знае какво ще се случи в този живот, на какво е способен някой.“ Не мога да кажа защо, но веднага ми хрумна, че има предвид онова, което му се беше случило две години по-рано.
– Не е казал, че е убил онази жена.
– Не знам какво искаше да каже. Беше доста странно. Като че ли ме предупреждаваше за нещо.
Спираме в началото на Ниърингския мост, където магистралата се събира в две ленти и в пиковите часове се образуват задръствания. Преди години имах приятел, който твърдеше, че разбира теорията на относителността и че всяко живо същество постоянно излъчва образа си. Ако намерим начин да изпреварим светлината, ще сме в състояние да се върнем във времето и да видим всеки момент от миналото като триизмерен ням филм. Често се питам какво съм готов да дам, за да го направя и да погледна какво се е случило в дома на родителите ми през трийсет и шестте часа, след като с Ана си тръгнахме онази вечер. От време на време се опитвам да си го представя, но единственото, което изниква пред очите ми, е сцената как той седи на леглото.