– Санди още мисли, че татко е невинен – съобщавам на Ана.
– Това е добре. Откъде знаеш?
– Попитах го. Подготвяхме се за моите показания и аз го попитах какво мисли. Разбира се, какво друго може да каже на сина на клиента си?
– Ако не му вярваш, не му казвай. Опитай се да отклониш въпроса. – Ана е действащ адвокат само от две години, но аз приемам съветите ѝ като абсолютната истина. – Ако хората, които познават доказателствата, още вярват на баща ти и ти трябва да му имаш доверие.
Свивам рамене:
– Санди мислеше същото и за ДНК пробите от първото дело.
Знам това от Рей Хорган, който, тогава ерген, беше излизал с жертвата. Ако баща ми е невинен, Хорган би трябвало да е логичният заподозрян, още повече че е свидетелствал срещу него. Татко сигурно се е досетил за това. Но не, те са се сдобрили и оттогава досега Рей е като послушно куче на баща ми, сякаш се опитва да се реваншира.
Пазя всички тези мисли за себе си. Давам си сметка, че само ще влоша нещата, ако спомена Рей или връзката му с Ана. Замислям се, че и баща ми е имал любовна афера по същото време. Заедно с другите глупости, които се въртят в главата ми, понякога се питам дали не съм разтълкувал погрешно фактите и всъщност точно Ана не е била любовницата му. Скоро обаче се опомням и осъзнавам, че ако беше така, сега нямаше да съм с нея, нямаше да пътуваме заедно към моста или закъдето и да било. Затова се опитвам да проумея какво се случва с мъжете на средна възраст. Очевидно мозъкът им сдава багажа заедно с кръста и простатата.
– Благодаря за помощта – казвам на Ана, когато спираме пред къщата на родителите ми.
В отговор тя бързо ме прегръща. Ана не за първи път ме придружава при тези кратки екскурзии. Съвсем се вкисвам, когато дойда тук – на предполагаемото местопрестъпление, където истината сякаш е зазидана някъде в стените. Щорите са спуснати срещу нежелани камери, а вътре мирише, сякаш само преди няколко часа някой е пържил нещо.
Делото се оказа предизвикателство за връзката ми с Ана. Всъщност през последните девет месеца ни беше трудно и понякога направо се учудвам защо още сме заедно. Аз редовно се затварям в себе си, не говоря по цяла вечер, а честите ни разговори за татко и процеса са повод за спорове. Тя почти винаги го защитава и това понякога ме ядосва.
Да не говорим за обичайните трудности в живота. В нейната кантора бизнесът все още е слаб, но партньорите продължават да я товарят с работа. Има периоди, в които не я виждам дни наред и разбирам, че е била вкъщи, само по отпечатъка от тялото ѝ на дюшека или защото си спомням, че съм се допрял до нея през нощта. Всичко това обаче ѝ харесва и тя постоянно ми повтаря, че благодарение на мен по-ясно осъзнава, че прави онова, което наистина иска. Да, това се вижда. Обожавам моментите, когато отивам да я взема и успея да я зърна, преди да ме забележи. Тя крачи през града толкова целеустремено, красива, умна и винаги държи всичко под контрол.
От друга страна, аз съм съвсем разконцентриран. Не знам дали ще имам работа утре. Все още преподавам по заместване, но не и по време на процеса. Все пак успях да взема някои решения за адвокатската си кариера, защото неочаквано се оказах доста богат – след смъртта на мама получих парите, оставени в наследство от баба ми и дядо ми.
Качваме се по стълбите и спираме пред спалнята на родителите ми, до вратата на малкия кабинет, където се намираше компютърът на баща ми, преди да бъде иззет по заповед на Томи Молто.
– Това беше много зле – казвам на Ана и кимвам към стаичката.
Както става доста често, изказването ми е прекалено неясно за нея. Налага се да разкажа за Интернет справките за фенелзина и изтритите имейли.
– Мислех, че Ханс и Франц ще свидетелстват, че не е имало изтрити имейли – отбелязва тя.
Ханс и Франц са прякорите, които измислихме на компютърните специалисти, наети от Стърн, за да оборят твърденията на доктор Горветич, експерта на обвинението. Двамата са млади поляци, единият е висок, другият – нисък, но и двамата с прически като бодли на таралеж. Говорят невъзможно бързо, макар че все още имат доста силен акцент, и понякога ми напомнят на близнаци, които единствени могат да се разберат един друг. Смятат доктор Горветич, който е техен бивш преподавател, за абсолютен некадърник и изпитват известно удоволствие да се подиграват със заключенията му, което очевидно не е много трудно. Въпреки това от откъслечните им забележки съм останал с впечатлението, че Горветич може би е прав за заличаващата програма, използвана за изтриване на имейлите.
Ана поклаща глава, докато ѝ разказвам всичко това, и заявява:
– Не вярвам на никакви резултати, които са излезли от офиса на Молто. Доказан факт е, че се е опитал да манипулира доказателствата за първия процес.