– Не мога да бъда на твое място – изрича след малко – и не ти го казвам за първи път, но рано или късно трябва да го приемеш.
Водили сме този разговор много пъти досега. Винаги достигаме до упоритото ми убеждение, че любовната афера на баща ми има нещо общо със смъртта на мама.
– Това просто е толкова глупава постъпка – измърморвам. – И толкова егоистична. Не мислиш ли?
– Прав си. Но ето какво мисля аз. Мъжът, когото срещнах и в когото се влюбих, онзи мъж…
– Суперстрахотен тип.
– Точно така. Онзи суперстрахотен човек беше стажант в щатския върховен съд. В институцията, за която по стечение на обстоятелствата се кандидатира баща му. И този суперстрахотен тип идваше на работа във върховния съд с марихуана в джобовете. Но аз се влюбих в него. Въпреки че ако го хванеха, щеше да избухне колосален скандал. Въпреки че щеше да изгуби работата си и разрешителното си. Въпреки че можеше да провали дори избора на баща си.
– Добре, стига. Тогава просто бях много объркан.
– Може и баща ти да е бил объркан. А също и момичето. Разбирам, че си разочарован от баща си. Но всички правим странни и необясними неща понякога и нараняваме хората, които мислим, че обичаме. Ако някой го прави постоянно, тогава с основание можеш да го мразиш, но всички хора имат моменти на слабост. Нали не искаш да ти разкажа за всички глупави неща, които съм правила в секса.
– В никакъв случай. – Две от тези истории ми бяха напълно достатъчни. Ана е търсила твърде дълго любовта и все на неподходящи места. – Все пак има разлика между глупостите, които правиш на млади години, и глупостите, които вършиш, когато остарееш, когато се очаква да си по-разумен.
– Звучи прекалено удобно оправдание, не мислиш ли?
– Не знам какво мисля – сопвам се аз.
Омръзва ми да споря. Светлинките, блещукащи върху моста, се замъгляват. Иде ми да заплача. Това се случва всеки ден, когато грижите ме надвият и съм готов да дам всичко, ако мога да пусна времето на бързи обороти и по-скоро да се прехвърля в някое по-сигурно бъдеще.
– Мразя това. Мразя тази шибана ситуация!
– Знам, миличък.
– Мразя всичко това!
– Знам.
– Хайде да се прибираме. Просто да се приберем вкъщи.
30.
Томи, 23 юни 2009 г.
Поредният ден в съда. Защитата явно се беше мобилизирала. Въпреки тежкия разпит вчера Ръсти изглеждаше спокоен, дори носеше нова вратовръзка – в ярковиолетово, сякаш отразяващо непоклатимия му боен дух. Марта и колегите ѝ в адвокатския екип си шушукаха, а Санди раздаваше нареждания от стола си като от кралски трон.
Марта се изправи до масата на защитата. Възрастта е благосклонна към някои хора и на нея явно ѝ се отразяваше добре. Когато започна работа с баща си, Марта Стърн беше като врящ чайник, шумна и винаги неспокойна. Брачният живот и майчинството обаче я бяха усмирили. Сега пак можеше да ти се нахвърли, но никога без причина. След раждането на последното си дете бе свалила петнайсетина килограма и успя да задържи теглото си. Макар и дъщеря на баща, който не се славеше с особено хубава външност, тя дори можеше да се нарече привлекателна. И бе дяволски добър адвокат. Нямаше актьорските качества на стареца, но беше достатъчно умна и последователна, наследила много от интуицията на Санди.
– Ще искаме да използваме компютъра на Ръсти – каза на Томи. – Може би днес следобеда.
Той махна великодушно, сякаш това не беше никакъв проблем за него, сякаш защитата и нейните подопечни само му досаждаха, но безобидно, като обикновени мухи. Когато Марта му обърна гръб, той записа в бележника си „Компютър???“ и го подчерта няколко пъти. Заради унищожителната сила на доказателствата, свързани с изтритите имейли и справките в Интернет, прокурорите сваляха компютъра на Ръсти всеки ден в съдебната зала, увит с розовия найлон, в който се съхраняваше, откакто го бяха взели от кабинета на съдия Мейсън през декември. Държаха го през цялото време на масата на обвинението, точно пред съдебните заседатели.
Бранд влетя в залата като товарен влак, следван по петите от стажантите Рори и Рута.
– Коя е тая, по дяволите? – прошепна, щом се приближи до масата на обвинението.
Томи нямаше представа кого има предвид.
– В коридора виси една мургава дебелана. Помислих, че може да си я видял – обясни Бранд.
Даде знак на Рори и ѝ нареди да разпита. Когато тя се отдалечи, Томи каза за компютъра.
– Да го пуснат ли искат? – попита Бранд.
– Марта каза „да го използваме“.
– Трябва да говорим с Горветич. Имам чувството, че ако го включим, това ще обърка всичко.