– Да, знам.
– С господин Молто обсъждахте вероятността жена ви неволно да е взела свръхдоза фенелзин заради вълнението от срещата със сина ви и новата му приятелка.
– Спомням си.
– Също така обсъждахте възможността да е взела нормална доза фенелзин и да е починала по нещастно стечение на обстоятелствата от смъртоносното взаимодействие на медикамента с нещо от храната или напитките.
– Да, спомням си.
– Кажете, Ръсти, тъй като господин Молто така или иначе зададе този въпрос, смятате ли, че тези алтернативни теории за смъртта на жена ви – естествени причини, случайно предозиране или взаимодействие с храната – смятате ли, че противоречат на представените доказателства?
– Не мисля. Всички ми изглеждат възможни.
– Вие лично, основавайки се на доказателствата за смъртта на жена ви, имате ли някаква теория, която ви се струва най-правдоподобна?
– Възразявам – обажда се Молто. – Иска мнение, което свидетелят не е квалифициран да дава.
Съдията почуква с молива си по катедрата, докато мисли.
– Това теорията на защитата ли е? – пита след малко.
– Така поставено, ваша чест, да – отговаря Стърн. – Без да изключваме всички други възможности, това е теорията на защитата за причината за смъртта на госпожа Сабич.
Обвиняемите имат свобода да изказват хипотези за своята невинност, да тълкуват доказателствата по начин, който ги оневинява.
– Добре тогава – отсъжда съдия И. – Възражението е отхвърлено. Продължавайте.
– Спомняте ли си въпроса, Ръсти? – пита Стърн.
– Разбира се. – Баща ми се намества на стола и поглежда право към съдебните заседатели, нещо, което досега не е правил. – Мисля, че жена ми се е самоубила, като умишлено е взела свръхдоза фенелзин.
В съда смайването на хората в залата може да се измерва по шума. Някои твърдения предизвикват бръмчене като от кошер. В други случаи, както е сега, ефектът от отговора се изразява в абсолютната тишина, която следва. Всеки трябва да осмисли чутото. Но в мен думите на баща ми освобождават страх, дълго таен в най-тъмните кътчета на сърцето ми. Той се разпространява навън, през гърдите към белите дробове и крайниците ми и с чувство на неописуемо облекчение аз осъзнавам, че това е абсолютната истина.
– Защо не го казахте на полицията? – пита Санди.
– Тогава знаех само частица от това, което знам сега, господин Стърн.
– Така е – съгласява се адвокатът. Подпрян с една ръка на ъгъла на масата, той се завърта и прави една-две стъпки, без да се пуска. – Само че няма предсмъртна бележка, Ръсти.
– Така е. Мисля, че Барбара се е надявала, че смъртта ѝ ще бъде приписана на естествени причини.
– Точно каквото е било първото заключение на патолога.
– Възразявам – обажда се Молто.
Съдия И приема възражението, но леко се подсмихва, развеселен от умелия ход на Санди.
– Защо според вас госпожа Сабич е искала да скрие факта, че сама е сложила край на живота си?
– Мисля, че заради сина ни.
– Като казвате „сина ни“, онзи хубав младеж на първия ред ли имате предвид?
– Да.
Баща ми се усмихва за съдебните заседатели. Странно, но това внимание не ме кара да се почувствам неловко и дори се опитвам също да се усмихна.
– Защо според вас е искала синът ви да не узнае, че сама е сложила край на живота си?
– Нат е единственото ни дете. Той сам може да потвърди, че детството му не беше леко. Сега е голям и сам се справя в живота, но майка му винаги много се е грижила за него. Сигурен съм, че Барбара е искала да го предпази от страданието, което би изпитал, ако разбере, че се е самоубила по такъв начин.
Стърн не коментира, но кимва леко, сякаш разбира логиката на това твърдение. На мен също ми звучи правдоподобно. Според един от онези неизказани митове, битуващи във всяко семейство, аз съм наследил депресията на майка си. Логично е да не иска да разбера, че не е успяла да се пребори с този жесток дух. Това би поставило твърде мрачна перспектива пред мен.
– Кажете сега, Ръсти, доколкото ви е известно, жена ви правила ли е и други опити за самоубийство?
– Барбара страдаше от силна депресия и доктор Волман ме беше предупредил да внимавам. Знам за един опит, който Барбара е направила към края на осемдесетте, когато бяхме разделени.
– Възразявам – намесва се Молто. – Ако е станало, докато са били разделени, съдия Сабич не може да говори за това в качеството си на свидетел.
– Приема се – казва съдия И.
Стърн кимва в съгласие и добавя:
– Тогава ще призовем друг свидетел.