Молто отново се изправя:
– Не сме съгласни, ваша чест. Това не е въпрос. Това е театър.
– Това възражение ли беше, ваша чест, или театрална критика? – контрира Стърн.
Съдия И, който има добро чувство за хумор, се усмихва широко, показвайки дребните си зъби.
– Господа, успокойте се.
– Оттеглям въпроса – отстъпва Стърн.
По време на тази размяна на реплики татко ме поглежда. Сега разбирам защо ми се извиняваше вчера. Преместването ни в Детройт, когато бях на десет, не направи майка ми по-щастлива, както очакваше тя. Като повечето деца аз усещах, че се случва нещо много лошо. Често сънувах кошмари, събуждах се ужасен сред измачканите чаршафи и започвах да викам мама. Понякога идваше. Понякога ставах и тръгвах да я търся. Тя почти винаги седеше на тъмно в спалнята си, толкова вглъбена в себе си, че ѝ трябваха няколко секунди, докато ме забележи. Все по-често, когато се събудех, отивах да я търся. Една нощ не я намерих в спалнята. Обикалях къщата и я виках, докато не се сетих да проверя в банята. Тя беше там, в пълната с вода вана. Беше стъписващо. Вече бях отвикнал да виждам майка си гола. Но по-важното беше, че в едната ѝ ръка имаше малка лампа, включена с удължител в контакта в другия край на помещението.
Стори ми се, че съм стоял няколко минути, макар да съм сигурен, че са били само секунди, преди да ме погледне.
– Всичко е наред, Нат. Исках да почета.
– Не, не е наред.
– Всичко е наред. Исках да почета, Нат – повтори тя.
Заплаках отчаяно. Тя се изправи, както беше гола, и ме прегърна, но бях достатъчно съобразителен и веднага изтичах при телефона да се обадя на татко. След няколко дни ѝ поставиха диагноза биполярно разстройство. Връщането при татко, към семейството ни, към предишния ни живот започна тогава. Но споменът от онази случка винаги ме изпълваше с тревога, когато останех сам с нея, до края на живота ѝ.
– С жена ви обсъждали ли сте опита ѝ да се самоубие?
– Възразявам. Косвено твърдение – намесва се Молто.
– С жена ви обсъждали ли сте дали някога пак ще направи опит да се самоубие?
В другия край на залата Томи се намръщва. Но няма какво да каже. По някаква причина, която като студент така и не успях да разбера, онова, което майка ми е казала за миналото, е косвено твърдение, но което е говорила за бъдещето, не е.
– След като отново се събрахме към края на осемдесетте, тя многократно ме е уверявала, че никога повече няма да причини това на Нат. Знам, че е вярно, защото стотици пъти ми се е клела, че никога повече няма да допусне той да влезе в стаята и да я намери така.
– Нат живееше ли при вас преди две години, когато Барбара почина?
– Не.
– Това обещание на жена ви относно Нат подкрепя ли предположението ви, че би предпочела самоубийството ѝ да изглежда като естествена смърт?
– Да.
– Имате ли информация Барбара да е правила опит за самоубийство, докато живеехте заедно?
– Не.
– Значи нямахте наблюдения върху поведението, което би могла да прояви жена ви, ако реши да се самоубие?
– Не.
– Но ако по някакъв начин беше проличало, че има такова намерение, какво бихте направили?
– Възразявам. Догадки – обажда се Молто.
– Щяхте ли да се опитате да я спрете?
– Разбира се.
Вторият въпрос и отговорът следват много бързо един след друг, преди съдия И да вземе решение за първото възражение.
– Да не се записва, да не се записва – извиква той.
– Значи, Ръсти, ако Барбара е възнамерявала да се самоубие, тя е трябвало да скрие този факт от вас и сина ви?
– Господин съдия! – възкликва Молто.
От свидетелското място баща ми поглежда прокурора и отговаря:
– Да? – Веднага осъзнава грешката и смутено свежда очи. – Ох, извинете.
Бейзъл И се изкисква и в залата избухва смях. Тази забавна грешка разведрява леко мрачното настроение. След като смехът утихва, съдия И се заканва с пръст на Санди:
– Стига, господин Стърн. Съобразявайте се.
Стърн кимва – слаб опит да покаже някакво смирение, преди да продължи с въпросите:
– Знаете ли дали жена ви беше запозната със случая „Джон Харнасън“?
– Да, обсъждали сме го. Тя се заинтересува, защото беше прочела за делото във вестниците и защото ѝ разказах за срещата ми с господин Харнасън. Разбира се, в седмиците преди смъртта ѝ темата за господин Харнасън се раздуха по телевизията в предизборната кампания на съперника ми за върховния щатски съд. Жена ми се възмущаваше от тези клипове, затова съм сигурен, че ги е гледала.
– Госпожа Сабич чете ли съдебното решение по делото „Харнасън“?
– Да. Аз много рядко отменях решенията на предишната инстанция. Барбара не се интересуваше много от работата ми, но както казах, следеше случая и ме помоли да ѝ занеса копие от решението.