Не съм сигурен дали зрителите до мен или съдебните заседатели осъзнават цялото значение на показанията на Роса Беланкес. Аз обаче се чувствам, сякаш сърцето ми изпомпва разтопено олово. Не би трябвало да се изненадвам. През цялото време си давам сметка, че мама е знаела. Въпреки това мисълта е непоносима, особено като знам съдържанието на ония документи, които няма да бъдат представени на съдебните заседатели. Представям си ясно сцената: бюрото на госпожа Беланкес в банката, имитациите на колониална мебелировка, сновящите насам-натам служители и клиенти – и мама, която изпиваше половин ксанакс, преди да излезе от къщи, която мразеше да я наблюдават и да се показва. Въпреки това тя седи пред любезната банкова чиновничка, която ѝ разкрива тайните на миналото: първо как татко е отишъл за консултация при Дана Ман, адвокат по бракоразводни дела, само няколко седмици по-рано, а също как петнайсет месеца преди това е отклонявал пари от заплатата си и ги е харчил за различни неща, включително паричен ордер за лаборатория, правеща изследвания за венерически болести. Тя веднага разбира, че ѝ е изневерявал, че я е лъгал непрестанно за десетки неща, включително и може би най-лошото, че ще остане неин съпруг. Налага се да приеме всичко това с каменно лице и разбито сърце пред очите на служителката, знаейки, че Роса Беланкес е забелязала венчалната халка на пръста ѝ и следователно моментът е още по-унизителен.
Неусетно се озовавам в коридора пред съдебната зала и плача. Вече е ясно как се е върнала вкъщи онзи вторник и рано или късно е прегледала електронната поща на баща ми, за да научи всичко друго, което не е знаела, за любовната му авантюра отпреди година. Дали са се карали през тази седмица преди смъртта ѝ? Дали са крещели и са чупили предмети, а пред мен и Ана са се престорили, че нищо не се е случило? Или мама е стаила всичко в себе си? Трябва да е било второто, мисля си. Когато им отидохме на гости за вечеря, тя е знаела вече от близо седмица, но е пазила всичко в тайна. Докато се е усмихвала и разговаряла с нас, мама е обмисляла какво да предприеме и, сигурен съм вече, планирала е собствената си смърт. Татко беше взел фенелзина два дни след посещението ѝ в банката.
Марта Стърн излиза да види какво става. С около една глава по-ниска от мен, тя поставя ръката си на рамото ми. Носи голяма огърлица от ковано злато, която не бях забелязал досега.
– Това е адски несправедливо – казвам ѝ.
Съмнявам се, че ме разбира, защото, докато не го казвам, самият аз не съм сигурен, че разбирам. От гледна точка на закона татко не е убил майка ми. Това обаче не променя станалото. Той заслужава оправдателна присъда, но някъде в сърцето ми обвиненията винаги ще стоят.
33.
Томи, 23 юни 2009 г.
Марта поиска почивка, за да подготви компютъра за следващия свидетел, и Бейзъл И не изглеждаше доволен. През последните два дни все повече започваше да личи, че търпението на съдията се изчерпва. Налагаше се да живее с един куфар дрехи на неколкостотин километра от къщи и в същото време се опитваше да движи всичките си висящи дела в Уеър по телефона. Когато се върнеше, щяха да му трябват няколко месеца, докато разчисти всички изостанали случаи. За да не губи един час за разопаковане и разпечатване сега, той нареди на защитата да приготви компютъра за сутринта на другия ден. След като разпуснеше съда, щеше да прекара останалата част от деня в телефонни разговори с кабинета си, опитвайки се да реши два спешни иска в съдебния му район.
Това беше добре. Томи и хората му се нуждаеха от почивка. Марта и Бранд се споразумяха техниците на прокуратурата да махнат найлоновата опаковка, а на заранта експертите на обвинението и защитата заедно да свалят печатите и да стартират машината в съда преди заседанието. След тази уговорка екипът на прокуратурата подкара количката с доказателствата си към отсрещната сграда. В асансьора Рори Гислинг започна да се извинява:
– Трябваше да се досетя.
– Стига глупости – опита се да я успокои Томи.
– Не, трябваше да го надуша, трябваше да попитам. Когато в банката събраха всички тези документи за части от секундата, трябваше да се досетя, че вече са го правили за някой друг.
– Ти си детектив, а не ясновидка.
Това, което защитата току-що доказа, не беше чак толкова лошо само по себе си. Барбара е знаела, че съпругът ѝ е смятал да я напусне – да не говорим за любовните му авантюри, за които съдебните заседатели никога нямаше да узнаят. И какво от това? Значи е знаела. Това отваряше милион вратички за обвинението. Барбара е вдигнала скандал на Ръсти и накрая той я е очистил. Или е заплашила, че ще каже на сина им. Или на медиите. Бог знаеше какво друго. Това беше съдебно дело; за ден-два щяха да измислят теория, обясняваща фактите.