От редовете на съдебните заседатели избухва смях. Всички в залата ми симпатизират, ставам любимец на публиката.
– Ами вие? Компютърно грамотен ли сте?
– В сравнение с баща ми, да. Знам доста повече от него.
– Ами майка ви?
– Тя беше компютърен гений. Имаше докторска степен по математика. Докато няколко приятели не завършиха информатика, тя разбираше от компютри повече, отколкото всеки друг мой познат. Дори специалисти понякога ѝ се обаждаха за консултации. Тя сякаш живееше в компютъра.
– Знаехте ли паролата за компютъра на баща ви?
– Мисля, че да. Татко използваше една и съща парола за всичко.
– И коя?
– Малкото му име. Розат. Само че в оригинал то се пише с ударение върху буквата „з“, затова на английски понякога го изписва Р, О, 3, X, А, Т. Това беше паролата на телефонния ни секретар, на алармената система, на банковата сметка. Навсякъде „Розхат“. Той правеше като всички други хора. Как може да имаш шестнайсет различни пароли и да ги помниш всичките?
– Обсъждали ли сте този факт – че баща ви има една парола за всичко – с майка ви?
– Безброй пъти.
– Спомняте ли си конкретно някой случай?
– Спомням си един път преди две години, бях на гости у нашите и татко получи нова кредитна карта по пощата. Трябваше да се обади в банката, за да му я активират, и там му поискаха паролата на сметката му. Тогава той закри слушалката и попита мама: „Каква ми е паролата?“ Тя завъртя очи, после се обърна към мен с такъв отчаян поглед, че едва не паднах от смях. Татко още не можеше да си спомни и тогава двамата с мама в един глас извикахме: „Розхат“. Той се удари по челото, а когато остави слушалката, тримата се напикахме да се смеем.
Насреща баща ми започва да се смее. Досега го виждах да се усмихва от време на време, но сега за първи път от началото на делото избухва в истински смях. Съдебните заседатели също се забавляват, затова се обръщам към тях:
– Извинете за израза.
– Добре, Нат – продължава Марта. – Кажете сега известно ли ви е, че ще ви накарам да направите демонстрация с компютъра на баща си?
– Да.
– Знаете ли какво ще ви помоля да демонстрирате?
– Не.
– Чухте свидетелските показания за заличаващия софтуер.
– Да.
– Инсталирали ли сте някога заличаваща програма?
– Не.
– Знаете ли баща ви някога да е инсталирал такава програма?
– Това е невъзможно.
Бранд възразява и съдията нарежда да заличат отговора ми.
– Съжалявам – казвам му аз.
Той вдига ръка в знак, че приема.
– Просто отговаряйте на въпросите.
– Сега, Нат – казва Марта, – ще ви помоля да слезете от свидетелското място и да включите компютъра на баща ви. После ще ви помоля да въведете паролата „Розхат“ и ако действа, да инсталирате заличаващия софтуер, споменат от обвинението, за да се уверим, че ще можете да го използвате.
– Възразявам – обажда се Бранд.
Съдебните заседатели отново трябва да излязат. Бранд изтъква, че това, че аз знам паролата, не означава, че и майка ми я е знаела. Освен това, дори аз да се затрудня с използването на заличаващата програма, това не доказва, че баща ми не би могъл да я използва.
Съдия И отсъжда в полза на Марта:
– Първо, нека да видим дали това е истинската парола, защото госпожа Сабич е знаела нея. И след като обвинението твърди, че съдията е използвал заличаващия софтуер, защитата има право да демонстрира как става това. Ако господин Сабич младши се затрудни с програмата, защитата не може да твърди, че това доказва неспособността на обвиняемия да я използва. Но биха могли да твърдят, че това е твърде сложно за неговите умения. Прокурорите могат да изкажат обратното твърдение. Хайде, поканете съдебните заседатели.
Те се връщат на местата си и аз заставам пред компютъра. Съдия И слиза от подиума, за да гледа и той; всички представители на обвинението също се скупчват около нас. Марта пита съдията дали може да обърне монитора към съдебните заседатели и той разрешава, въпреки че образът се прожектира и на големия екран до свидетелското място. Когато натискам копчето, машината започва да бръмчи и на монитора се появява подканване да въведа парола.
– Господин съдия, с ваше разрешение ще помоля господин Сабич да въведе буквите Р, О, 3, X, А, Т.
– Разрешавам.
Паролата е валидна, разбира се. Компютърът изпиуква по познатия начин и тогава за мое удивление на екрана се появява коледна картичка, адресирана до баща ми. Изведнъж осъзнавам колко тихо е станало в залата.
На картичката пише: „Сезонни поздравления, 2008 година“. По-надолу с анимирани букви ред по ред се появява надпис, който с всяка нова дума предизвиква все по-силно шушукане сред зрителите: