Ако прокурорите продължаваха да настояват на обвиненията, съдия И щеше да прекрати делото. Личеше вчера по изражението му. Можеха да опитат да го убедят да остави съдебните заседатели да се произнесат, с аргумента, че те имат право да решат на кой свидетел да вярват. Съдия И обаче щеше да прозре истинските им намерения. Работата не опираше до доверие. Уликите на прокуратурата не доказваха недвусмислено, че става дума за убийство, а не за самоубийство. Това беше нулево множество, както казват математиците – уликите не доказваха нищо.
Ето каква беше ситуацията. Ако сваляха обвинението сега, двамата с Бранд щяха да излязат като съвестни служители, които са си свършили работата, следвайки уликите. Ако настояваха, както искаше Джими, щяха да се проявят като обзети от лична вражда кръстоносци, неспособни да приемат истината.
Така, за пореден път премисляйки нещата, над които бе умувал през нощта, Томи влезе в мраморното фоайе на общинската сграда. Виждаше познати лица на хората, които обикновено идваха рано на работа. Никой не го заговаряше, което доказваше каква дълбока следа са оставили снощните късни новини. Голди, пиколото в асансьора, който изглеждаше старец още преди трийсет и пет години, когато Томи започваше тук, го качи на етажа на прокурорската служба.
Бранд го чакаше в края на дългия мрачен коридор. Щеше да бъде труден разговор и Молто съжали, че не е отделил малко повече време, за да измисли какво да каже на човека, който бе не само най-способният му служител, а и най-добрият му приятел. Когато разстоянието между тях се скъси на десетина метра, Бранд затанцува.
Твърде смаян, за да продължи, Томи се втренчи в Джим, който изпълняваше движения, подобни на онези, които футболистите правят, след като вкарат труден гол. Познаваше колегата си достатъчно добре, за да осъзнае, че Бранд, който бе играл доста футбол в колежа, е практикувал тези стъпки пред огледалото в банята, мечтаейки си някога да стане автор на такова майсторско попадение.
С това странно поклащане Джим постепенно се приближи и след малко Молто го чу и да пее, макар че едва ли би нарекъл това мелодия. Бранд повтаряше няколко думи всеки път, когато подскочеше от единия крак на другия.
– Ръс-ти. Пад-на. Ръс-ти. До-лу. Ръс-ти. В ка-па-на. Ръс-ти. В пан-де-ла.
Въпреки че сега между двамата имаше само няколко крачки, той изпя последната дума с разперени ръце и на висок глас като бродуейски актьор. Няколко секретарки, полицаи и прокурори се бяха показали, за да гледат изпълнението му.
– Хай-де наш-те! – провикна се един и в коридора избухна смях.
– Какво е станало? – попита Молто.
Бранд беше твърде въодушевен, за да говори. Ухилен до уши, той се приближи и стисна с една глава по-ниския си шеф в мечешка прегръдка. После заведе главния прокурор до кабинета му, където вече го чакаше Горветич, с вид на Едуард Г. Робинсън на стари години.
– Кажи му – извика Бранд. – Снощи на Мило му хрумна страхотна идея.
Горветич почеса козята си брадичка и измърмори:
– Всъщност идеята беше на Джим.
– О, не, напротив – възрази Бранд.
– Няма значение – прекъсна ги Томи. – Можете да си поделите Нобеловата награда. Каква е сензационната новина?
Горветич сви рамене:
– Спомняте ли си как, когато дойдох за първи път, съдиите от апелативния ви бяха притиснали?
Томи кимна:
– Да, не искаха да гледаме вътрешните съдебни документи от компютъра на Сабич.
– Точно така. Затова копирахме твърдия диск…
– Направихте копие.
– Да, точно копие. И върнахме компютъра на главния съдия.
– Мейсън.
– Съдия Мейсън. Е, с Джим си приказвахме снощи и решихме, че за да сме сигурни за коледната картичка, трябва да отворим копието от харддиска на Сабич, което направихме през ноември, веднага след изземването на компютъра. Така направихме. И познайте какво! Картичката я няма там.