– Трябва да пуснем информацията за ДНК – измърмори Бранд.
Томи се замисли за момент, но поклати глава. Така само щяха да предизвикат прекратяване на делото поради нарушения. Бейзъл И гореше от желание да се прибере вкъщи. Щеше да се възползва от всяка възможност да спре процеса. Пък и ако се стигнеше до разследване за изтичането на информация, Томи не смяташе да лъже, докато е под клетва, или да позволи на друг да го направи. Това би било добро отмъщение за Стърн и Сабич, но новината така или иначе щеше да се разчуе след една-две седмици. Ако я разпространяха сега, само щяха да влошат нещата.
– Ако съдия И не позволи да се използват доказателствата, че картичката е подхвърлена, ще трябва да обжалваме – отбеляза Бранд.
Обжалването поради нарушения беше рядкост, но все пак допустимо за прокуратурата при криминално дело, защото обвинението нямаше право да обжалва след оправдателна присъда. Бранд беше прав – трябваше да го направят, защото иначе нямаха голям шанс пред съдебните заседатели. И може би изправен пред тази опасност, Бейзъл И щеше да отстъпи. Като избегне апелативния съд, беше най-сигурният начин да запази рекорда си от неотменени присъди. Освен това нямаше да иска да държи съдебните заседатели – и себе си – в изчакване още две-три седмици, колкото отнемаше процедурата по обжалването.
– Как успя всичко да се прецака само за два дни? – недоумяваше Томи.
– Имаме доказателства, всичко ще се нареди. Рори изпрати двама от своите детективи да разпитат охраната на съда. Някой сигурно е видял нещо, чул е нещо, забелязали са Ръсти да се промъква. Когато намерим сигурен свидетел, ще се обадим на И.
Може би Джим беше прав. Но Томи започваше да се измъчва от чувство за срам. Той не беше манипулирал доказателства. Само бе изпуснал информация, която не трябваше да разгласява. И това беше нарушение. Сериозно нарушение. И Санди Стърн смяташе да го напомни на всички.
– Отивам до тоалетната – заяви.
В тоалетната завари Ръсти Сабич пред писоарите. Между белите инсталации нямаше прегради и Томи се втренчи в плочките пред себе си. Чуваше как се затруднява Ръсти, тънката струйка и бавните начални капки. В това отношение той все още беше младеж. Това преимущество го окуражи.
– Това беше подъл номер, Ръсти – отбеляза и повтори изказването на Бранд за червеите.
Ръсти не отговори. Молто почувства как другият мъж присвива рамене, за да прибере достойнството си в панталоните, после чу дърпането на ципа. След секунда зашуртя и водата. Когато Томи се обърна, Ръсти още бършеше ръцете си с кафява хартиена салфетка. Лицето на съдията беше безизразно, очите му – неподвижни.
– Да, подло беше, Томи. И честно казано, не е в стила на Санди. Но човекът е болен. Съжалявам. Не знаех, че смята да постъпи така. Ако ме беше попитал, нямаше да му позволя. Кълна се.
Извинението на Ръсти и признанието, че Стърн е прекалил, накараха Томи да се почувства по-зле. Онова, което го измъчваше най-много, бе какво ще види на лицата на другите прокурори и съдиите. Трябваше да направи изявление веднага щом приключи делото, може би да го огласи публично. Да каже: „Аз наруших правилата, това беше малко провинение, но понесох наказанието си и никога няма да забравя този урок.“ Така е в съда, разсъждаваше той. И двете страни получават тежки рани. Лекарите казваха, че е по-добре да си доктор, отколкото пациент, и несъмнено беше по-добре да си прокурор, отколкото обвиняем. Но това не означаваше, че не можеш да пострадаш. Трябваше да научи този урок още първия път, когато се замеси с този човек. Да се опиташ да разобличиш Ръсти, бе като да пълзиш през бодлива тел.
– Томи – заговори Сабич, – замислял ли си се някога, че може аз да не съм злодеят, за когото ме мислиш, и ти да не си толкова лош, колкото мисля аз?
– Само не ми се представяй за ангелче.
– Не съм ангелче. Но не съм и убиец. Барбара се е самоубила, Томи.
– Така твърдиш ти. Каролин също сама се е изнасилила и удушила.
– Това също не съм го извършил. Обвинявай истинския убиец.
– Не е ли жалко, Ръсти, че толкова жени умират около теб?
– Не съм убиец, Томи. Трябва да го знаеш. Някъде дълбоко в себе си го съзнаваш.
Томи започна да бърше ръцете си.
– Какво си тогава, Ръсти?
Сабич изсумтя и се изсмя иронично:
– Аз съм глупак, Томи. Допуснал съм много грешки и още дълго няма да мога да кажа коя е била най-голямата. Суетност. Похот. Горделивост да си помисля, че мога да променя онова, което не може. Не казвам, че не съм си го търсил. Но повярвай ми, тя се е самоубила.