Когато Молто обясни това на колегата си, Джим дори се замисли. Рядко беше да видиш Бранд толкова замислен. Но твърде много бе заложено на карта и никой не беше очаквал да се стигне дотук.
Бранд взе топката и я подхвърли няколко пъти. Беше му хрумнало нещо, личеше си.
– Мисля, че трябва да приемеш сделката – каза.
Томи не отговори. Хвана го малко страх, когато чу Бранд да го казва, но после осъзна, че колегата му е прав.
– Мисля, че трябва да приемем сделката – повтори Бранд. – И ще ти кажа защо.
– Защо?
– Защото го заслужаваш.
– Така ли?
– Да. Днес Санди изсипа много лайна върху главата ти. И това е само началото. Ако Ръсти бъде оправдан в това дело, ще те залеят с още помия, за да обяснят ДНК резултатите. Ще кажат: „Така е, защото Молто е подправил доказателствата.“
Томи кимна. Разбираше, че е така. Не можеше да си обясни защо не го е проумял досега. Може би защото не беше подправил доказателствата.
– Добре, но ако Сабич признае, че е манипулирал компютъра – върховен съдия, който открито признава, че е подправял доказателства – ако признае това, хората ще разберат какъв е. Ще знаят, че е убиец, който се е измъкнал от правосъдието. Два пъти. Могат да те критикуват, че си приел споразумението. Но съдия И почти със сигурност ще те подкрепи. Ще изнесе една от онези речи, които съдиите произнасят, когато са доволни, че са се отървали от трудно дело – ще обяснява колко мъдро решение сме взели и така нататък. В крайна сметка всички ще разберат, че си преследвал много хитра сврака и най-накрая си я вкарал в кафеза, където ѝ е мястото. Заслужаваш това признание.
– Не мога да си върша работата с единствената мисъл за онова, което заслужавам.
– Можеш да си вършиш работата, за да поддържаш вярата на обществото в правосъдната система. Със сигурност можеш. И трябва.
Бранд умело си играеше със суетността на шефа си.
– Ти заслужаваш това – повтори. – Приеми споразумението и ще се освободиш от това бреме. Ако решиш, може пак да се кандидатираш за главен прокурор догодина.
Ето и това. Томи се замисли за секунда. Никога не се беше замислял сериозно да се кандидатира, освен в мимолетните си фантазии. Каза на Бранд онова, което му беше казвал и преди – че ако изобщо се кандидатира, ще е за съдия.
– Имам дете на двайсет и един месеца – добави. – Трябва ми стабилна работа за петнайсет години.
– И още един мандат след това.
Томи се усмихна. Сърцето му се развесели. Животът му бе прекрасен. Беше работил здраво и защитаваше справедливостта. Никога не би признал, но това, което казваше Бранд, беше вярно. Той заслужаваше признание. Заслужаваше да стане известен като човек, който е следвал съвестта си.
– Да, и още един мандат след това – повтори.
40.
Нат, 26 юни 2009 г.
Нещо не е наред.
Когато влизам в кантората на Стърн в петък сутринта, татко и двамата адвокати са се затворили в кабинета на Санди и са забранили да ги прекъсват. След като чакам петнайсет минути сред помпозното обзавеждане в чакалнята, секретарката идва и ми предлага да отида до съда, където екипът на защитата скоро щял да се присъедини към мен.
Когато отивам там, прокурорите също още ги няма. Изпращам текстово съобщение на Ана: „Нещо не е наред. Санди болен????? Много странно.“
Марта най-сетне се появява, но минава през съдебната зала като бърз влак и веднага влиза в кабинета на съдия И. Когато отново излиза, спира при мен само за секунда.
– Говорим с прокурорите в коридора.
– Какво става? – питам аз.
Изражението ѝ е твърде объркано, за да ми подскаже нещо.
След няколко минути съдия И надниква в залата, за да види накъде вървят нещата. Без тога прилича на дете, което шпионира възрастните. Вижда ме и ми дава знак да се приближа.
– Кафе? – пита, когато излизам в задния коридор.
– Защо не?
Влизаме в кабинета, където започвам да разглеждам рамкираните партитури, закачени по стените. Едната е подписана от самия Вивалди.
– Трябва да изчакаме останалите – казва съдията, без да обяснява повече.
Аз съм под възбраната на свидетеля и не мога да задавам въпроси, още по-малко на съдията.
– Е, какво смяташ да правиш? – пита той, когато слага две чаши кафе на масичката. Извадил е едно от чекмеджетата на масивното бюро и сега качва краката си върху него. – Мислиш ли да станеш адвокат като баща си?
– Едва ли, господин съдия. Нямам нерви за това.